Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


Миналата година по това време все още преживявах кошмара от разбито ми сърце и отмина и безвъзвратно разрушена връзка. Тогава написах тук част от песента "Last Christmas"...

"Миналата Коледа ти подарих сърцето си,
но ти го изхвърли още на другия ден.
Тази година, за да се предпазя от сълзи
ще го подаря на някой специален."


Естествено, че бях наранена. Бях съсипана. Разрушена на съставни частици. Употребена до край. Изгубвах и намирах себе си. Беше въпрос на оцеляване. Беше въпрос на характер. Беше въпрос на добри и верни приятели, които слушаха за драмата ми отново и отново, чиито рамена бяха пропити със сълзите ми и чиито сърца се късаха заедно с моето при всеки спомен за случилото се. За това, което е било и никога няма да се повтори. Питах се всеки божи ден: "Защо на мен, Господи?!"...Не знаех с какво съм го заслужила, ужасът да обичаш, а на другия да му е все едно. Кошмарът на това да си вярвал, да си се надявал, да ти е обещано, но вместо да ти се даде, да ти бъде отнето всичко останало.

Една година по - късно ми е пределно ясно защо преживях всичко, с което животът ме накара да се справя. За да разбера колко силна всъщност мога да бъда. За да имам възможността да преосмисля и преоценя качествата и недостатъците, които притежавам. Да ги видя ясно и незахаросани, за да си дам сметка колко всъщност струвам и върху какво непременно трябва да работя. Да, днес знам, че съм безценна. Но също така знам, че не съм перфектна. Истинска съм. Искрена съм. До болка, до сълзи, до брутализъм в най - чистата му, силна и убийствена форма. Изгубих се и се намерих. И съм повече себе си от всякога....

Това не беше просто като филм на ужасите, това бяха уроци, от които трябваше да се науча и да си направя съответните равносметки и изводи. За които платих като за частно училище - много скъпо.

Песента "Last Christmas" се оказа като заклинание, като пророчество, като магия.

Днес, една година по - късно аз наистина искам и съм готова да подаря сърцето си на един много специален и изключителен човек - мъжът до мен - Даниел.

И тук идва най - важното, най - ценното, което получих и научих от всичко изтърпяно и изживяно преди. Ако не бях преживяла и надживяла кошмарът и призракът на миналата ми връзка, никога нямаше да мога да оценя и осъзная какъв изключителен, изумителен, пленителен, истински, искрен, красив отвън и отвътре човек имам до себе си днес.

Всичко, което исках за Коледа вече го имам... и ще направя всичко възможно да го задържа възможно най - дълго в живота си, без да го приемам за даденост. Защото знам какво ми е струвало да стигна до тук. Защото знам, че съм готова да обичам отново. И то именно него!

Точно преди една година си пожелах някой специален, който да открадне сърцето ми. Днес сама му го давам. С чиста съвест и цялото!





Аз ли?! Аз съм детето, радващо се на дребните, малки, незначителни за другите неща.
Аз ли?! Аз съм детето, което открива във всеки един слънчев лъч красота.
Аз ли?! Аз съм детето, с невинна, широка усмивка.
Аз ли?! Аз съм детето, което често прави бели, което неволно без лоша умисъл греши...
Аз ли?! Аз съм детето, в чиито очи понякога има сълзи.

Аз ли?! Аз съм момичето, с големите пъстри очи. В тях ще откриеш чиста, неподправена любов, без място за сълзи.
Аз ли?! Аз съм момичето, което вярва, че няма невъзможни неща. Ей сега да се протегна и Луната ще докосна с ръка.
Аз ли?! Аз съм момичето, което твърде много говори и подарява доверие просто така. А после търся парчетата от разграбената ми душа.
Аз ли?! Аз съм момичето, което има мечти. Понякога нереални, нелепи дори.
Аз ли?! Аз съм момичето, чието сърце е било разбито, но за любов не спирам да питам.

Аз ли?! Аз съм жената, преживяла твърде много неща. За тъгата обаче недей се оглежда, не ще я откриеш сега.
Аз ли?! Аз съм жената, чиято усмивка никога не гасне. Така във щастието си съм още по - прекрасна.
Аз ли?! Аз съм жената, която никога не губи вяра. След дъжд съм се научила, че слънце винаги изгрява!
Аз ли?! Аз съм жената, която ще ти подаде ръка, когато паднеш. Въпреки, че преди малко си ме спънал.
Аз ли? Аз съм жената, която истината обича да казва право и директно в очите. А как мразя да чувам лъжи.

Аз ли?! Вярна на себе си останах.
Аз ли?! Пред трудностите никога не се продадох.
Аз ли?! И разбита, пак мога да обичам.
Аз ли?! Каквото имах...до стотинка го раздадох!

28.09.2011 г.


Само един така ме е молил. За обич, за страст...без страх, без лъжи...
Само един така ме търсил. По нощите, тайно и скрито.
Само един така ме е гледал. С цялостно и тотално обожание. С непреодолимо и диво желание...
Само един така ме докосна. Да треперя, молейки се за още.
Само един така ме целуна. Да се побъркам до лудост, без да съм луда.
Само един така ме е искал. Силно, до лудост и с ярост в очите..
Само един така ме е имал. До болка, до кръв и до синьо....
И това не си ти!!!


Търси следите от мен...

Като отпечатъкът от устните ми върху чашата с вода, от която съм отпила.
Като следите от ноктите ми по гърба ти, след някоя от онези нощи, в които забравяше да дишаш...
Като ароматът на парфюма ми, носещ се още във въздуха, дълго след като съм минала оттам.
Като следите от токчетата ми по калните улици в летен дъждовен ден.
Като драсканиците върху касови бележки, салфетки, тефтери, които безразборно оставям след дълъг разговор по телефона.
Като сълзите, пропити във възглавницата ми. И черните сажди. Изплаканата очна линия никога не прощава.
Като дрехите ми, разпръснати на пода...Или не съм знаела какво да облека, или съм се събличала бавно...преди за теб, сега за друг.
Като хаоса във дамската ми чанта. Събрала най - различни спомени.
Като обувките ми, по които можеш да ме познаеш.
Като тръпчинката ми, когато се усмихвам...
Като червилото ми по ризата ти...


Търси следите от мен...



Когато не видиш сълзите ми, а усмивка.

Когато видиш гордостта ми, вместо чувството ми за вина.

Когато не почувстваш слабостта ми, а силата ми.

Когато вместо болката ми, видиш щастие...

Когато не проумяваш как далеч от теб разцъфвам, вместо да гасна...Си спомни, че ТИ ме направи толкова прекрасна!

*Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно умишлена и целенасочена!

Последният ми пост предизвика истински фурор. Онзи за липсата. Твърде много се припознаха в думите ми, които бяха за един. Може би защото им липсвам. Днес ще се обърна, към тримата мъже, които през последните години са значили най - много за мен. Тези, които съм допускала най - близо до себе си.Значеха нещо...Допуснах ги. В минало свършено време. Значехте. Long time ago. But not anymore.

На теб...
Благодаря ти, че всеки път когато и за момент ми мине през ума, че може би си се променил, ти ми показваш, че не си изключение от правилото, че хората не се променят. Ти си си същия. Дори за секунда да си въобразя, че може би, най - накрая си порастнал и надживял детинските изпълнения и игрички, ти ми показваш, че това изобщо не е така. Благодаря ти, че не ми оставяш никакво чувство за вина, за това, че не получаваш шанса, за който така упорито ме молиш. Мислех си...Ами ако наистина е различен, ако наистина ще е различно. Не исках да изгубя шанса, възможността... да ми докажеш, че вече си МЪЖ, а не объркано момченце, което си няма ни най - малка представа какво иска от живота. Единственото, което направи, както и при всеки от предишните пъти е да ми напомниш, защо вече нямаш място в живота или сърцето ми. Благодаря ти, че ме улесни още повече и дори не се налага да преразглеждам и обмислям решенията и изборите, които взех и направих. Благодаря ти, за поредното доказателство, което ми даде, че всичко е по старо му. Ти си си същия. Но аз се промених. И отдавна не си ми нужен.

На теб...
Иска ми се да можех да те обичам така, както ти ме обичаше...Но не мога. И ти го знаеш...

На теб...
Каза ми, че си знаел, че всичко ще си остане с приказките, с мечтите. Аз не знаех. Мислех си, вярвах, че нещата, които споделяме имат онази стойност, която аз влагах в нея. Думите ми не бяха празни приказки, а мечтите ми не бяха вятърни мелници. Вярвах в тях. Вярвах в теб. Вярвах, че може да има нас. Жалко, че единственото, което си правел е да мечтаеш заедно с мен.
И знаеш ли кое е ироничното...Искаше да гледам сериозно на случващото се. И аз го направих. Но ти никога не го видя като реалност. Реалността, която беше само на сантиметри разстояние и единственото, което трябваше да направиш е да я сграбчиш и да не пускаш. Както аз нямаше да пусна теб.
И знаеш ли кое е жалкото?! Изгуби единственият човек, който беше на сто и един процента искрен и истински с теб. Единственият, който не те излъга в нито един момент. Който не те заблуждаваше. Който не ти даваше напразни, а реални надежди. Изгуби МЕН!

НА мъжете, които уж ме обичаха...На мъжете, които не обичам!


Липсвам ти?!

Заблуждаваш се, заблуждаваш ме...
Липсва ти присъствието ми.
Липсват ти ръцете ми, които те докосваха, събрали цялата нежност на света.
Липсва ти обожанието ми към теб.
Липсва ти всеотдайността ми.
Липсват ти най - красивите думи, които бяха посветени единствено и само на теб.
Липсва ти усещането да бъдеш вдъхновение...
Липсват ти сълзите ми.
Липсва ти тихата болка в очите ми.
Липсва ти треперенето в гласа ми, когато вече не мога да удържам дъжда в очите ми.
Липсва ти вниманието ми.
Липсва ти чувството да си обичан...от мен.
Липсва ти контрола върху чувствата ми.
Липсва ти да си ми нужен.
Липсва ти да си причината за ударите на сърцето ми и ускоряването на пулса ми.
Липсва ти мисълта, че си единствен и незаменим.

Но аз...Аз самата не..НЕ ти липсвам!


Защото любовта ми прилича на сън. От който упорито отказвам да се събудя. Защото обичам като на сън...със затворени очи, единствено със чувства.

Защото ми се струва толкова реално, толкова истинско. Сякаш е наистина. А когато утрото настъпва ми е трудно да повярвам, че не се е случило. Можеш да я усетя, можех да я почувствам, дишах я, извижявах я и съществувах чрез нея. Ухаеше дори на нея. Любов.
След време разбрах...била е моята любов. Обичах те като за двама ни. Защото в сърцето ти, така и не намери място за мен.
Беше от онези сънища, които хората наричаме кошмари. Но моята мазохистична същност се наслаждаваше дори на болката, на сълзите, на отчаянието...това можеше единствено да ми предложиш, а аз го приемах на драго сърце, защото се научих да се задоволявам с трохите, остатъците. Защото бях щастлива дори на малкото, което получавах. Вярвах, че това е любовта ти. Каква глупачка и наивница само. Вярвах, че с времето, ако ти покажа силата на търпението си(което по принцип не притежавам, но заради теб се научих да го имам) , ако се боря за теб и любовта си без значие как и какво ми струва, ако ти покажа колко безрезервно и всеотдайно мога да те обичам, независимо какво ми причинаваш...Вярвах, че един ден ще видиш всичко това, което другите виждаха и не проумяваха...Безусловната ми любов към теб.
Вярвах, че болката е част от борбата. Вярвах, че сълзите, които изплаках, не са пропилени напразно. Вярвах, че ако ти дам най - доброто от себе си, ще бъдеш щастлив. Вярвах, че ако получиш всичко, за сметка на сърцето ми и Ада, през който минах...ще ме обичаш. Защото ще знаеш колко ми е струвало да обичам аз теб. И колко непоносима и огромна цена бях готова да платя, само за да разбереш, това което всички останали отдавна знаеха...колко безумно те обичам..
След време разбрах, че няма значение нищо от това за теб. Просто дори "всичко" не е достатъчно за теб. Остана глух за думите ми, молбите ми, обещанията ми. Остана сляп за сълзите ми, действията ми, битките и раните, които понесох...тези, които ти ми причини, нужно ли е да ги споменавам?! Остана безчувствен за сърцето ми...
Kaк можех да допусна, че всичко е плод на болното ми въображение, че си толкова фалшив и измислен?! Как като можех още да си спомня, сладко - соленият вкус на устните ти по моите? Как като аромата ти се носеше наоколо, сякаш току що си си тръгнал? Как като все още ясно мога да чуя твоето "Обичам те", сякаш току що си го изрекъл? Как като още помня, сякаш беше вчера, как заспиваше и притихваше до мене уморен, а в съня си изглеждаше толкова невинен? Как когато още усещам топлината на ръката ти, вплетена в моята? Как когато още чувствам биенето на сърцето ти в същия такт и темпо, в които бие и моето? Как да повярвам, че лъжеш толкова изкусно? Как да повярвам, че за теб всичко е било игра и убиване на време? Как?!

Сън, който прилича на някакъв извратен, психо-трилър, в които се боря за оцеляване. А на теб дори ти доставя удоволствие да ме гледаш как се гърча от болка...Сън, в който ти си моят Маркиз дю Сад...Моят личен садист, който ме научи да обичам болката и да живея чрез нея...да бъда благодарна, че ме боли и да се моля за още...Защото това е всичко, което можеш да ми предложиш. Личният ми мазохистичен рай... Или пък ад...

Ти си моят красив кошмар...
Твърде дълго те сънувах и е време вече да се събудя...


Никога не съм харесвала твърде лесните неща. Никога не ми е тежало да давам и влагам от себе си, приемала съм го като предизвикателство, израстване, борба за оцеляване, сбъдване на мечтите.

Но този път е твърде сложно. И не защото обстоятелствата са такива, а защото си мислиш, че можеш да аранжираш и режисираш събития и сценарии.
Не искаш да си твърде лесен. Достатъчно е да си себе си, а не да полагаш нечовешки усилия за да ми покажеш колко трудно мога да те имам.
Не искаш да загубя интерес. Но точно това се случва. Сякаш постоянно трябва да насилвам и бутам нещата, за да се случват. Чувствам се като изнасилвач. Насилвам, насилвам....А уж нещата трябвало да се случват от самосебе си.
Не искаш да те възприемам като даденост. Но аз не го правя. И нямам подобни намерения. Знам кой си, знам какъв си. Не е нужно всячяски да ми го показваш и напомняш. Аз не съм забравила.
Може би това е начина ти да ме мотивираш да се боря. Съжалявам, този филм отдавна свърши.
Нещото което най - силно може да ме отблъсне е липсата на желание за мен, за "нас". А твоите смесени сигнали...ме объркват. Имам нужда от сигурност. А не от още препускащи мисли в главата си, които да създават допълнителен хаос в така или иначе неподредената ми глава, изпълнена със съмнения, предположения и въпроси.
Казваш ми, че си противореча. Но ти си човека, който казва, че всичко зависи от нас, а в следващия момент търси оправдание в обстоятелствата.
Ти казваш, че ме обичаш, но не ми вярваш напълно.
Ти ми казваш...твой съм, а в следващата секунда се оказва, че си имал в предвид само тази седмица, защото графика ти не е толкова препълнен.
Казваш, че не зная какво искам. Грешиш. Ти си нямаш ни най - малка представа искаш ли ме наистина и готов ли си да поемеш последствията, които биха последвали. Страх те е. Страх те да ми вярваш. Страх те да ме обичаш. Страх те е да рискуваш заради мен.
Не съм сигурна дали можеш да преодолееш страховете си. Не съм сигурна би ли рискувал...с мен. Не знам, ако ти се наложи да избираш дали ще бъда твоят избор. Не знам дали гредаш на мен насериозно, или всичко опира до хормони.

Знам, че ме искаш. Но колко? Искаш ли ме повече от всичко друго, така че да избереш мен?
Знам, че имаш чувства. Но достатъчни ли са, за да преодолееш страховете си?
Знам, че ме обичаш. Но обичаш ли свободата си повече?

п.с. I can't do this anymore...I just can't...



Усещам дъха ти, галещ врата ми. Горещ, изгарящ. Зад мен си и всичко, което трябва да направя е да се обърна и да впия хищно устни в твоите. Почти до кръв. Толкова силно те искам. Държиш ме толкова близко до себе си. Телата ни са плътно прилепнали без сaнтиметър разтояние. Извивките ми перфектно съвпадат с твоите.

Сякаш искаш да ми прошепнеш, но устните ти са твърде заети да изучават врата ми. С целувки, които спират дъха ми, за сметка на твоя, който се разлива по мен...
Усещам пулса ти. Сърцето ти е бие толкова бързо и силно. Аритмия, която ме побърква. Знам, че е заради мен. Знам, че те влудявам.
Ударите на сърцето си са заглушени единствено от учестеното ти дишане. Накъсано, неравномерно...от възбуда.
Бавно описваш до една извивките на тялото ми. Познаваш ме дори на тъмно...
Не знам какво ми правиш, но никога не е достатъчно. Искам още и още, сякаш никога не ще ти се наситя.
Единствените желания, които имам са свързани единствено с теб, точно в този момент. Сякаш света е спрял да съществува. Или живеем, откъснати в паралелна реалност.
Устните ми са плътно по теб. Навсякъде. Там, където знам, че най ти харесва.
Ноктите ми се забиват хищно в гърба ти, така че да оставят следи. Спомен, за това колко страстно съм била твоя.
Телата ни са преплетени едно в друго. И сякаш сме едно цяло.

Съществуваш само ти. Съществувам само аз. Съществуваме само ние.

***
Капките пот по челото ти са от мен. И тази нощ съм те уморила в съня ти...




Ако те бях срещнала по - рано, щях да те подмина. Щяхме да се разминем. Не за друго. Просто сме толкова различни вселени. Въпреки, че си приличаме. Въпреки, че откривам себе си в теб.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да видя това, което виждам в теб ДНЕС.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам чувствата, които изпитвам към теб сега.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам търпението, зрялостта и отговорността да се справя с теб. Да се справя с мен. Да се справя с нас.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да мога да оценя всичко, което можеш и имаш да ми дадеш. Всичко, което получавам от теб. Всичко, за което съм мечтала...
Ако те бях срещнала по - рано, щях да чувам какво ми казваш, но нямаше наистина да се вслушам в думите ти.
Ако те бях срещнала по - рано, сърцето ми нямаше да те познае. Защото понякога сме заслепени от грешните хора и измислени, изфантазирани чувства.
Ако те бях срещнала по - рано, умът ми, разумът ми нямаше да ми позволят да се влюба в човек като теб. Въпреки, че си прекрасен.
Срещнах те именно в най - подходящият момент.
Тогава, когато разбрах какво е да обичам. Тогава, когато се научих как боли от любовта.
Тогава, когато отворих сърцето си. Тогава, когато кърпех раните по него, за да е отново цяло, макар и в белези.
Тогава, когато бях допуснала милиони грешки с чернови....И беше време да се срещна с беловата, с която е недопустимо да се правят грешки. И аз не правя, защото съм си научила уроците.
Тогава, когато изплаках всичките си сълзи и направих място единствено и само за усмивки.
Тогава, когато се научих да признавам грешките си, да не мрънкам, да не правя драми.
Тогава, когато завинаги успях да обърна гръб на миналото и да гледам единствено и само към настоящето.
Тогава, когато мъжете преди теб се оказаха просто опит, който ми е жизненонеобходим да те запазя. Да ни запазя. Нас. Мен и теб.
Тогава, когато научих, че няма смисъл да се променям, за да бъда обичана, а е достатъчно да бъда себе си.
Тогава, когато разбрах колко мога мога да обичам. Колко много мога да ТЕ обичам...
Тогава, когато паднаха всичките ми притеснения и задръжки.
Тогава, когато не остана и следа от огромното ми иначе чувство за вина...
Тогава, когато вече бях готова за теб и любовта ти.
Тогава, когато разбрах, че е правилно да бъдеш с този, който те приема такъв, какъвто си. И те обича.


Тогава, когато те измечтах...СЕГА!
Готова съм да те обичам...




Казват, че незаменими хора няма, а в същото време, че всеки е уникален сам по себе си. Не разбирам...Как хем си уникален, хем си заменим?!

Той...той е незаменим. Той е различен. Той е уникален.
И докато преди сравнявах настроящия с бившите...Него сравнявам с мен.
Преди все някой беше по - добър от някой друг, по - красив от предишния, по - извисен... Сравнявах мъжете... Помежду им.
Него сравнявам със себе си...Той е по - добър от мен, по - зрял от мен, по - отговорен от мен. По - самоуверен...Харесва ми. Харесва ми свободата да не дърпам аз конците, да не съм аз водеща в отношенията ни...Харесва ми свободата да съм жена... И не в онзи грозен смисъл, с командир и подчинен. Но най - накрая мога да бъда жена...Мога да играя себе си, а не да изземам ролята на "панталона"....
Има на толкова много да ме научи...
Отношението му към мен, всеки наш разговор, всяка споделена мисъл и секунда заедно ме кара да с развивам емоционално, духовно...Той изважда на яве пълният ми потенциал. Той е стимулатор...за всяко едно сетиво.

Той е незаменим. Защото ме кара да се чувствам така, както никой друг не е успявал. Той провокира най - доброто у мен.

Представете си, че сте насред пустинята...И гърлото ви е пресъхнало от жажда...Онази животоспасяваща глътка вода е НЕЗАМЕНИМА! Също като него...

Представете си, че се давите...И тялото ви потъва в синята бездна...А дробовете ви имат нужда от кислород...Онази единствена глътка въздух е НЕЗАМЕНИМА! Също като него...

Представете си, че сърцето ви е спряло на операционната маса. И имате нужда от силна доза адреналин, която е НЕЗАМЕНИМА! Също като него...

Той е адреналин. Той е живот. Той е наркотик. Той води до пристрастяване. Моята лична марка хероин... Той е незаменим!


Искаш ме. А нямаш право. Не и от благоприличие, разум, заради хората.

Искам те. А нямам право. Да набирам тайно номера ти, играейки си небрежно с телефона.

Искаш ме. И нямаш право. А най - безцеремонно ми го съобщаваш.
Искам те. И нямам право. Да ти пиша мръсни смс-и в нощите, в които всяка моя мисъл все към тебе тича.

Искаш ме. А нямаш право. И в телефона ти съм с друго име.
Искам те. А нямам право. И всички улики и доказателства трябва да ги трием...

Искаш ме. А нямаш право. Трудно ти е да признаеш.
Искам те. А нямам право. И трябва да те крия.

Искаш ме. А нямаш право. Правото да ме обичаш.
Искам те. А нямам право. Правото да бъда с теб по светло и наяве.

Искаш ме. А нямаш право. Защото трябва да избираш.
Искам те. А нямам право. Заради образи и духове от миналото.

Искаш ме. А нямаш право. Морал или пък съвест, както искаш го наричай.
Искам те. А нямам право. Защото си единствения, който нямам право да обичам...

Искам те..и нека бъда лошата. Искам те и нека ме проклинат. Искам те и нека псуват зад гърба ми. Искам те и нека гледат ме с презрение. Искам те и нека да ме сочат с пръст. Искам те, на пук на хорското недоумение...Искам те и не ми трябва чуждо удобрение...
Искам те и няма никого да моля...разрешение от никого не ще поискам!

Искам те....това е всичко!!!



Имам толкова много за казване, а думите ги няма. Не ми стигат, не са достатъчни, за да опишат цунамито, торнадото, бурята от емоции, която ме блъска в границите на съзнанието и разума ми и пределите на сърцето ми.

Чувствам се абсолютен шизофреник. На n - та степен.
Защото те искам толкова болезнено силно, толкова непреодолимо, толкова истински и реално, че чак се страхувам...Не от любовта си, а за сърцето си...
Защото колкото и да не искам да наказвам някой за чужди грешки...колкото и да искам да си оставя психичния и емоционален багаж там, където му е мястото - в миналото, аз все още го влача...Страхът...че ще боли. ОТНОВО...
Защото бих дала много, за да се получи това между нас. Защото в теб откривам себе си. А в същото време си толкова по - различен от мен. Защото ме караш да се усмихвам и връщаш в мен чувства, които не вярвах, че все още мога да изпитвам. Защото не си като другите. Защото си различен. Ти си най - различният и уникален мъж, който някога съм срещала. Най - добрия. Най - зрелия за годините си. Този, който може да ме подчини и овладее опърничевостта ми не със сила, чрез уважението, което носиш и всяваш у другите. Харесва ми. Харесва ми веднъж да съм слабата. Веднъж и аз да съм незрялата, веднъж и аз да има какво да науча...Защото ти изкарваш страни от моя характер, за които преди е нямало основи да се развият...Правиш ме по - добър човек, по - усмихнат, по - щастлив.
Но всъщност няма значение колко много искаш някой, ако той не те иска. Няма значение какво искаш и си готов да дадеш, ако другият не желае да го получи. Няма значение дали ще изплачеш всичките сълзи на света и ще крещиш докато и последната ти гласна струна се скъса...Ако другият няма очи да види, уши да чуе...и сърце, което да отвори именно за теб.
Чувствата не се наливат с фуния. Не се прехвърлят с usb - памет. Не става да бърннеш един диск с чувствата си и да ги инсталираш в нечие друго сърце.
За да се получи е нужна знаимност и отдаденост. Защото ти може да си готов на всичко, но другият да не иска да си мръдне дори пръста за теб. Може да си готов да го обичаш от дъното и дълбините на сърцето и душата си, но той ако не иска именно твоята любов...всичко е безсмислено.
Затова ме е страх...Страх ме, че няма да получа взаимността, за да се получи между нас. Страх ме е, че аз ще се боря за нещо самичка. А сам война е войн, но не и на любовният фронт. Там битката е за двама..Които се борят един за друг. За да има "тях".
Именно страха ми ме кара да искам да се откажа. Да търся малки дефекти, и недостатъци, неправилно използвани думи...нещо, за което да се хвана, за да си отида...За да се откажа...За да не ме нараниш. За да не ме боли...
И всъщност не ТИ...аз съм способна да се самонараня, ако тръгна на смъртоносна и самоубийствена мисия. Защото жените обичаме сляпо...И искаме да се борим, искаме да завоюваме любовта ви..Но любовта или я има или не. И всички битки са излишни и напразни...
Страх ме е да бъда камикадзе. Страх ме е и си търся причини да се откажа...да развея бялото знаме още преди да съм сигурна сложил ли си си ризницата за битката...За нас..за да има "нас"...
Непреодолимо те искам. Също толкова непреодолимо чувството ми за самохранение крещи да си спасявам задника час по - скоро..Преди да стане напечено...Преди да стане твърде късно...
Аз съм в непрестанна битка и диалог със себе си. С това кое искам по - силно...Да те обичам...или да се спасявам. Да изчакам, за да видя дали ще се бориш наравно с мен, или от сега да развея бялото знаме.
Страх ме е...толкова ме е страх. И съм толкова раздвоена...
Защото те искам...толкова колкото не съм искала никой друг през целият ми живот...

В оригиналната приказка на Андерсен за Малката Русалка няма щастлив край... Принца избира друга, а русалката се превръща в морска пяна...

Да бягам сега, когато все още има шанс да се спася или да рискувам, да се превърна в пяна разбиваща се в острите скали на собственото си разочарование и заслепение...
Да пусна ли меча, приготвен за битка и да бягам където ми видят очите...или да дочакам момента, в който ще знам, ще се бориш ли наравно и до мен...или ще се окаже, че битката за двама се е разигравала само в моята глава...

Защото да обичаш, значи да дадеш възможността на някой да те унищожи, вярвайки, че няма да го направи..Нали?!

НАЛИ?!



Постъпките ми - грешни, неморални. Мислите ми - грешни, мръсни. Аз - по - чeрна и от Дявола - грешна, безобразна. В очите им. В очите ви...

Как смея? Как си позволявам? Да! Искам точно него!!!
Малко ли били мъжете? Нали точно вие ми говорите за качество...А той е прекрасен!
Защо точно него? Защото е различен! Защото го искам! Защото е МОЙ!
Защо не взема да се засрамя? А вас, вас не ви ли е срам да сочите с пръст, да съдите, да ме обвинявате?! Да търсите за нещо да се хванете?!
Съвест нямам ли? Не и за вас! Не ви дължа нищо!
Къде ми е морала? А на вас къде са ви обноските?! Обиждайте, псувайте, кълнете. По - грешна в очите ви едва ли мога да стана!
Какво ще кажат хората? Казвайте каквото си поискате! Нямате място в живота ми, нямате място в мислите ми, не ме вълнувате! Аз правя избора, който сърцето ми нашепва, а не това, което вие искате да ми наложите!!!

Нека бъда тази, която не държи на думата си. А вие спазихте ли стотиците обещания?!
Нека бъда тази безсрамната! Поне живея според моите правила и разбирания, а не според чужди очаквания и надежди!
Нека бъда невярната! Която остана вярна до край единствено на себе си!!!
Нека бъда лъжкинята, която изкусно реди думите. За себе си аз знам истината! Знаят я и хората, които обичам! Знае я и ТОЙ! И това е напълно и повече от достатъчно!
Нека бъда онази, която се преструва и умело изиграва роли. Той ме познава. Познава най - добре сълзите ми. Сега се учи да познава усмивките ми. Тези, за които той е виновника!!!
Нека бъда онази, лишена от истински чувства! Но точно вие будите искреното ми съжаление! Той е там, където вие никога не сте били и няма да бъдете. Той разкрива най - дълбоките кътчета на душата ми, докато вие твърдите, че нямам такава! Той държи ключа, в един едничък екземпляр, за сърцето ми. Онова, което бие като стотици църковни камбани за хората, които обичам и остава безразлично, за всички вас, които мразите, плюете, ненавиждате.
Нека бъда лошата! На вас оставям удоволствието да се правите на святи и добри.
Нека бъда онази с грешките. Но аз съм уникална дори в грешките, които допускам! Той го каза, той го потвърди...И ме приема. С всичките ми лудости, странности, ексцентричности и безумия. И заслужава най - доброто от мен!
Нека бъда онази, която не се променя, а си е все същата. За вас няма значение дали ще късам парчета от душата си и ще ви я поднасям с поклон и кралски обноски. Никога няма да ви е достатъчно. Той ли? Той е благодарен и цени всяко малко нещо, всеки дребен детайл. И затова ще получи всичко!
Не ме интересува колко е грешно в очите ви! Той далеч не е грешка! Той е избор! Моят избор!!! А аз....НЕГОВИЯТ!!!

Грешна нека съм, но щастлива! И да си платя съм готова...

Аз съм влюбена! И искам да го искрещя не само на целият свят, но и в цялата галактика по възможност. Така че всички земни, извънземни, крилати и демони да ме чуят...И да запомнят. ВЛЮБЕНА СЪМ!
Личи ми. Усмивката ми не слиза от лицето ми, в красива крива от много градуси. Също толкова гореща и истинска. Очите ми светят, с онзи позабравен и изгубен пламък, който си мислех, че никога няма да открия отново...или ако го открия, то той ще е изгорял до пепел и изтичащ между пръстите ми като шепа морски пясък. Но не би...
Намерих го и този път ще го запазя възможно най - дълго. Няма да го пусна. Няма да позволя да бъде изгасен от проливни дъждове, бури, ветрове, стихии. От хорска злоба, завист и интриги.
Отива ми. Да обичам. Да съм обичана. Сияя. Повече от всякога. Повече от слънцето.
Как ми стои?
Аромат на теб - Супер ми стои! Топлина от теб -Изумително ми стои! Любовта от теб - Невероятно ми стои! Нацелувана от теб - Изключително ми стои! Събудена от теб - Адски ми стои! Притеснена от теб -Перфектно ми стои! Изморена от теб - Удивително ми стои! Само погледни..

Той...
Всеки ден е истинско приключение и предизвикателство. Никога един и същ, но винаги истински и само и единствено МОЙ!
Никога не знам какво да очаквам. пълен с изненади. Всеки ден, всеки час, всяка минута, на всяка крачка.
Красив. Адски красив. Изпълнен с любов, щастие и усмивки. И всичко в него е прекрасно. До последният малък детайл.
Всяко изживяване е уникално само по себе си.
Всяка вечер благодаря на Бог, съдбата, силата или каквото там има пръст в цялата тази любов за шанса да го имам. ЗА възможността, която ми е дадена. С него. От него. За мен.
Мечтите ми са по - големи и красиви от всякога. И чувствам, че са на път да се сбъднат. Да една ръка разтояние. Още малко и ще ги сбъдна! Само още ейййййййй тоооолковаааа малкоооо!!!
Той ме учи на търпение. И още по - голяма любов. Към другите. Към дребните, но значими неща и жестове.
Той изпълва сърцето ми...с вяра! За по - красив утрешен ден. За по - големи успехи, за - по силни изживявания.
Той е интензивен и емоционален. С него думата скука е само дума в речника и никога състояние на духа.
Той ми дава...всичко, от което някога съм имала нужда.
Той ме обича! И ми го доказва постоянно.
А го обичам.
И нищо друго няма значение...


По натрушени стъкла вървя
да съм казала, че отказвам се?!
Ще ти покажа, че съм жена,
най-заслужила, за да бъде с теб!

И жените ти преживях,
като губеше с тебе бях!
Щом грешеше не се боях,
да съм казала, че ще спра?!?

За мене клетви съм чувала,
твоите бившите да съм псувала!
И заради тебе съм лъгала,

и душата си съм убивала..


Да спра ли ?! - само веднъж те опитах
и другото горчи ми, хайде, откажи ме!
Пробвах и други не искам,
но искам само теб, откажи ме!
Само веднъж те опитах
и друго да не видя, хайде откажи ме!
Пробвай, но няма да можеш
и никой не можа, никой не успя!



Една от нощите, в които опипвам стените, за да се ориентирам в границите на дома ти. Обирайки дрехите си хаотично разпръснати по пода. Търсейки едната си обувка, с изящен 12 - сантиметров ток. И трудно намирайки я. Блуждая в дома ти. Търсейки изхода. За да избягам. От теб. От мен. От нас.

Забрана. Която пристъпвам и нарушавам. Всеки път. В огромни количества. Само за да избягам, а след това да се върна отново. При теб, в дома ти, в леглото ти.

Клетва. Която пристъпвам. Въпреки заклинанията и думите, които ще бъдат забивани в мен, в личността ми, разкъсваща се между правилно и грешно. Редно и нередно. Трябва и НЕ трябва. Те се опитват да ме разкъсат. Те -угризенията ми.

Обещание. Което няма да спазя...и тази вечер. Мразя се такава. Недържаща на думата си. Безотговорна. Нехайна. Тя ще опита да ме спре, ще ме спъва и събаря по пътя, който съм извървяла стотици хиляди пъти...пътят до теб....Тя - съвестта ми.

Кръвен данък. Който трябва да бъде платен. За греха ми и НЕправото ми да обичам. Да те обичам и тази нощ. Данък, който трябва да бъде платен. С лихвите. За тях и пред тях - хората!

Проклятие. Което ме преследва. Което ме води право и единствено в ръцете ти. Държи ме окована, прикована, залепена, преплетена...до, над, под теб...ти - в мен. А после - отровата. От онези, които не са достатъчно силни да те убият, но от тях се полудява. Отровата, която ще трябва да изпия - чувството ми за вина.

Тайна. Която трябва да нося със себе си. И никога да не изричам на глас. За да имам правото да се промъквам тихо, по тъмно и да си тръгвам на пръсти преди да се е съмнало.

Обирам дрехите си нервно. Бързам да си тръгна. Стените ми подсказват изхода, напомняйки ми, че съм нежелана. Трябва да вървя. Трябва да избягам. Трябва да се махна оттук. Едва напипвам в тъмното ключалката. Предпазваща ни от любопитни и презрителни погледи. От неудобрителното цъкъне с език и соченето с пръст. Отклювам. Чувам превъртането на ключалката, а звукът ме връща в реалността. Реалност, в която ти и аз не съществуваме. Не и заедно. Не и едно изречение. Не и на една улица. Не и в един апартамент.
Тичам надолу по стълбите. Задъхана. Изгубена. Притеснена. Нарушила всички закони, клетви, думи, правила. Трябва да бягам. Далеч. От теб. От спомена за парфюма ти и допира на кожата ти. От ехото на гласа ти, което упорито ме преследва. От обсебващото ти отсъствие.
Трябва да избягам....преди да се е съмнало...


Разкажи им, моля те, за мене.

Както само ти умееш.

Разкажи им, не отлагай, губиш време.

Рисувай ме с най - тъмните нюанси.

Зла, себична, егоистка,

не познава любовта, а и не иска.

Разкъсай ми душата,

Кажи им, че такава нямам.

Разбиваща наред сърцата,

нищичко след мене не оставям.

Кажи им, как изящно лъжа,

с устните, с който майсторски целувам.

Кажи им как прегръщам силно,

а после ножове в гърба забивам.

Кажи им как аз никога и никой не разбирам.

Родена съм надежди да убивам.

Толкова престъпно, криминално грешна,

След мене се нуждаеш ти от помощ спешна.

Разкажи им как си вярвал и как съм те предала,

Неизпълнила това, което съм ти обещала.

Разкажи им как си лягам всяка вечер с различен,

Не умея и не мога да обичам.

Разкажи им, как тялото си щедро аз раздавам,

на удоволствието и греха да ме водят се оставям.

Разкажи им за мръснишките ми нощи,

В които имената не ги помня, а с телата злоупотребявам.

Частта със най - добрият ти приятел ми е любима.

В която аз – коварната, невинния съм прелъстила.

Сто пъти виновна, ако можеше да ме осъдиш.

за грешницата - мене, най - тежката присъда.


Разкажи им, не оставяй длъжен,

да бъдеш честен на кого е нужно?

През изминалата седмица за пръв път обух кънки. За лед. Като пристрастена към обувките във всичките им разновидности, останах силно изненадана. Това не са просто обувки. Това е магия.
Едва едва пристъпвах до ледената пързалка, която ми се виждаше като абсолютният леден ад, върху който ще се сгромолясам зверски болезнено. Със сигурност по лице. Хванах се здраво за едно от загрaжденията и не смеех да го пусна. Около мен имаше деца дори на 3-4 години, които караха кънките така, сякаш са се родили с тях, върху леда. Грациозни, малки, и с невероятен баланс и комбинация. Безстрашно движещи се насам - натам, със скоростта на светлината. Аз...20 годишната, никога обувала през живота си кънки, никога стъпвала върху ледена пързалка, се бях вкопчила в канта на заграждението, в отчаян опит да преодолея страха си. Тогава дойде на помощ сестра ми. Държах я толкова здраво, че със сигурност после е имала мускулна треска и силни болки в ръцете. Започвах да се движа плахо. Ляв крак, зъб. Десен крак, зъб. Координацията не ми е от силните страни. Имах чувството, че всеки момент ще си преплета краката и ще забуча нос в леда. За щастие не паднах нито веднъж. Ихууууу! Гордея се със себе си :) И със способността на сестра ми да ме изтърпи близо 80 минути вкопчена и впита в нея като кърлеж :D
Хареса ми. Свободата, чувството, че имаш контрол върху леда..Отстрани изглежда толкова лесно. Повярвайте ми, не е.
После се замислих...живота е като ледена пързалка. Отначало те е страх...да го живееш. Плаши те до смърт. После някак си се прeстрашаваш и с помощта на приятел, който е плътно до теб правиш първите опити. Да се задържиш. А ако паднеш, то ще паднете двамата. И ще е весело. После живеенето става все по - лесно, с всяка нова стъпка. С всеки нов завой и развой на събитията и обстоятелствата. Идва момент, в който се осмеляваш да пуснеш ръката на другарчето, в опит да полетиш сам...на крилете на свободата и пълният контрол върху ситуацията, себе си, волята си... Може би ще паднеш. И този път няма да е съвсем весело. Но щастието идва след всяко изправяне. Ставаш по - силен, по - можещ, по - опитен, по - жив. След време живеенето е лесно и естествено като дишането. Правиш го и се наслаждаваш с всяка клетка на тялото си, която се изпълва с живот. И светът става различен. За теб. Ти, който си отворил очите си, прочистил ума си, освободил духа си, захвърлил всеки страх, въоръжен с мотивация, воля и усмивка. Със сърце, готово да приюти целият свят. Със ръце, раздаващи щастие и грабещи с пълни шепи от всичко, което животът предлага. С мисъл и поглед, вперени в настоящият момент.
Беше ме страх да живея. Да се преборя със себе си, със страховете си, с предразсъдъците си. С другите за правото ми да бъда себе си, за правото ми на личен живот, за правото да живея живота, който аз искам, с правилата, които аз определям и следвам, по пътищата, които сама градя и създавам. Без чужда намеса. Пред мен - неизвестното. Зад мен - моите собствени следи. Днес, смело мога да кажа, че задръжки нямам. Сама не се ограничавам посредством страхове и предразсъдъци, хорски думи и мнения. Няма граници и всичко е пред мен. Разчитам предимно на себе си, за останалото имам верни и незаменими хора до себе си, които се доказаха тогава, когато не бях и не ставах за обичане. Животът е като ледена пързалка. Аз се научих да танцувам по леда на предизвикателствата и да се наслаждавам на това. За истинският лед ми трябват малко тренировки. Но какво пък, времето е пред мен, възможностите ги държа здраво и не пускам, а волята - от нея имам в изобилие.

Целият месец беше низ от нови предизвикателства, случващи ми се за пръв път. Знаех си, че новата година ще ми донесе неподозирани, различни и нетипични емоции, преживявания и спомени, но толкова много наведнъж не бях очаквала. Чувството е феноменално. Усещам, че живея. Наистина. Пълноценно. На сто процента. На пълни обороти. Под пълна пара. ЖИВЕЯ! И е толкова хубаво...


Имах чувството, че краят на седмицата никога няма да дойде. Уморително, изтощително. Имах чувството, че съм на ръба на силите си. Но вместо да се оплаквам колко бавно и тежко мина седмицата, трябва да кажа, че годината ми e повече от изумителнa :)
Започнах в университета...и всичко е много Indesign, Adobe Flash, xhtml и CSS. В университета се чувствам така, сякаш съм намерила мястото си. Сякаш съм точно там, където трябва да бъдa. Ново начинание, което се превръща в истинско приключение. Подготовката за няколко други неща, с които съм се захванала и съм на път да реализирам, допълнително придава цвят на цялостната картина. Искрено се забавлявам. :) Няма и минута, в която да ми е скучно или да съм отегчена. Фактът, обаче, че имам 8-часов пълен работен ден, университет, група за поддържане и какви ли не шантави идеи в главата ми оказват влияние. Умората си казва тежката, безапелационна дума. В същото време се чувствам пълноценна. И щастлива. Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде. Много усмивки и смях ме съпътстват през цялото време и някак си всичко изглежда по - лесно :)
Фурора, който предизвика годежа с Д. обаче не може да се сравни с нищо. Истинко шоу. Усмивката ми светва, само като си припомня. :)
Животът ми е хубав. Даже много хубав! Не се срамувам и притеснявам от факта, че имам и разполагам...и с парите си, които сама печеля. И с времето си, което разпределям както намеря за добре и отделям за нещата, хората, дейностите, които ме правят щастлива. И с приятелите си, които остават незаменими и неизменна част от живота ми. И с животът ми, който живея според моите правила, норми и желания.И с независимостта ми. Не дължа на никого нищо. Нямам дългове, сметки и неизпълнени обещания пред никого. Не давам отчети, не се обяснявам. Живея за себе си. И със свободата ми! Правя каквото си поискам, както искам, когато и където искам. Не си поставям граници. Дори небето не ми е граница!
Не губя времето си, в очакване на чудо. Сама си ги създавам всеки ден. Не чакам нещо да се промени. Аз съм промяната, която искам да видя. Не пестя. Нито време за хобитата ми, нито пари, за материалните удоволствия, нито любов. Раздавам с пълни шепи. Получавам двойно повече.
Нещата са точно такива, каквито трябва да бъдат. Отне ми доста безсънни нощи и часове, посветени на размисли, за да осъзная...Времето не е само най - големият ни враг. То може да бъде и нашият най - добър приятел. Време за себе си. Време да израстваш и да се развиваш. Време за самоусъвършенстване. Време за реализация. Време да простиш, както на себе си за пропуснатите шансове и допуснатите грешки, така и на другите. Време да загърбиш и забравиш напълно миналото и да заживееш в настоящето. Време, което не губиш с безцелни и безмислени занимания, а посвещаваш на всичко онова, което си струва! Време, в което се наслаждаваш на живота, усмихвайки се. Време, споделено с любимите хора. Време да обичаш!
Аз разполагам с цялото време на света, но всяка една секунда е ценна! И трябва да бъде изживяна пълноценно...ДНЕС, СЕГА, НА МОМЕНТА!

п.с. Изпитвам силно вътрешно удовлетворение от всичко постигнато. Големи оптимизъм, амбиция, вяра и воля за всичко, което ми предстои. Аз съм ЩАСТЛИВА! :)



Както споменах във предният пост...предстоят много дати с много единички в тях. Днес е един от тях. Решила съм, че са съдбовни и специални. За мен и за всеки, който вярва в силата на мечтите си. За всеки, който иска да си нажелава желания.
11.1.11

Днешният ден и днешните ми желания са посветени на някой, който тепърва ми предстои да срещна. Дали го познавам? Аз не, но сърцето ми го познава, още преди очите да се видяли, ръцете - вплели една в друга, а сърдечните пулсове да създават най - красивата мелодия, с един ритъм, в едно темпо.
Днес си пожелавах, да намеря другата ми половина. Моят soul-mate. Другата част от цялото. И не само си пожелах да го намеря, но и като го срещна, да го позная, вместо да го подмина.
Мечтая за мъжа, който знае как да бъде мъж. Силен, със собствено мнение и позиции, със амбиции, за които прави всичко възможно да бъдат осъществени. С мечти, за които се бори всеки ден, за да ги превърне в реалност. Мъж, който може да носи отговорност за действията си. Мъж, който умее да признава грешките си и се учи от тях. Мъж, чиято дума тежи и значи нещо. Мъж, който не се страхува и срамува да бъде спонтанен и чувствителен понякога. Мъж, който знае какво иска. Мъж, с по - силен характер от моят. Мъж, който обича и се бори за любовта си. Мъж, който не признава съществуването на думата "невъзможно". Мъж със самочувствие и вяра в собствените си възможности. Mъж, за който усмивката ми ще бъде най - важна! Мъж, който държи ръката ми не само пред приятелите си, но и пред целият свят. Мъж, който се гордее с мен. Мъж, който е с мен, дори когато светът ми се срива из основи. Mъж, който знае как да ме укроти. Мъж, за когото съм предизвикателство. Мъж, което Е предизвикателство. Мъж, който умее да ме приземява, когато летя твърде високо. И който умее да ме извисява, прегърнал ме между крилете си. Мъж, с който да паднат всичките ми задръжки. Мъж, какъвто не съм срещала до сега. Мъж, който ще ме накара да се чувствам така, както никога досега. Различен, за разлика от всички, с които живота ме е срещал. Мъж, до който бих се чувствала истинска жена!

Искам те! Търся те! Чакам те...Знам, че ще ме намериш...знам, че ще те намеря. Защото сърцето ми те познава, още преди очите да са се видели...


Много единички ми се насъбраха.
1 пост за тази година.
1 месец до рожденият ми ден. Юпиииии!
Taзи година ни предтоят много интересни дати: 1/1/11, 11/1/11, 1/11/11, 11/11/11 :)) , в които да си нажелавам всякакви желания с най - различен размер, цвят, привкус, естество и консистенция :)
Всички на работа са изумени от способността ми да се усмихвам през цялото време. Лесно е...аз им подарявам усмивката си, те ми връщат своята. И така никога не оставам с празни ръце ;)) или по - скоро трябва да кажа лицевите ми мускули никога не скучаят. Не ги оставям без работа :)
А. М. ми каза, че аурата ми се е променила, че около мен се носи една позитивна енергия. Че съм станала по лъчезарна и слънчева.
М. пък констатира, че съм много щастлива напоследък и попита кое е нещото, виновно за това ми състоятение. Не е нещо. Виновникът за усмивката ми е НЯКОЙ! :)))
Усмифффф, Усмиффф, УСМИФФФ!

Все повече се убеждавам колко изключително красива и успешна година ме очаква! Аз съм свръхестествено щастлива и имам две адски оръжия...едното за масово поражение - УСМИВКАТА МИ :), а другото за обезоръжаване и тотални погром победа над всякакви вражески лагери и територии - ДОБРОТО МИ НАСТРОЕНИЕ :)) Бойната ми екипировка си е за завиждане :) Така, че внимавайте с мен!


п.с. Това определено не е един от най - съдържателните ми постове, но със сигурност е най - усмихнатият :)

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници