Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

12.
Само още 12.
Дни.
До прегръдките на Е. До дъха му галещ лицето му и усмивката, неслизаща от моето.

Няколко седмици в главата ми няколко фрази кънтяха. Няколко изречения, които просто превземаха съзнанието ми с всяка изминала минута. Аз отказвах да им обръщам внимание. Отказвах да ги слушам. Беше като развален грамофон, повтарящ една и съща песен отново, и отново. Някоя разбиваща и разболяваща балада. На която да размажеш кръвта от раните по сърцето си. Балада, която те оставя без сълзи, но със следите от тях. Солени и сухи. И парещи.

Отново е вечер и отново има звезди. Между тях проблясва друга светлина. Сякаш ми намига заговорнически. Или подигравателно. Ехидно.
Светлината от самолет. Самолет, на който няма да се кача. Самолет, за който нямам билет. Самолет без запазено място, F13 например, за мен. Самолет, който няма да отведе мен до Е. Самолет, който сбъдва желания, реализира мечти и осъществява дългоочаквани срещи. Но не и моите....

Отказвах да го приема...Факта, че това беше истината. Имах чувството, че ако го напиша, то това би било писменото доказателство, че съм се предала, че се отказвам, че не вярвам в силата на позитивната мисъл. Отказвах да го приема. Отказвах да живея с мисълта, че съм..спряла да вярвам. Надеждата е голяма работа.

Преди 12 дни все пак се случи. Дали заради положително мислене,дали защото Вселената ми е съдействала, защото го исках толкова силно, звездите са чули желанията ми...или просто съм късметлийка... аз получих билет за Рая. Днес остават още 12 дни до моя личен облак от щастие. По средата съм. 12 минаха, 12 остават. Но чакането...със сигурност си струва.

Аз бях светлоброец. Виждах самолетите и броях моите пропуснати възможности. След 12 дни се отказвам от тази титла.
От теб очаквам да си звездоброец...и с пръсти бавно да броиш звездите. Тези на небето и тези по коремчето ми. А когато пръстите ти се уморят...опитай с устни...

12. Само още 12.


Познаваш чувството. Когато всяка клетка кипи, когато онова влудяващо "туп - туп" до слепоочието ти си играе с последните ти останали нерви. Всички други са изпилени, скъсани, унищожени, на ръба да се скъсат. Като струните на китара, силно опънати, но не достатъчно, за да бъдат скъсани.
На ръба.

Чувството, когато кръвта ти бушува във вените, сърцето ти блъска безмилостно гръдният ти кош, опитвайки се да го разкъса, за да си проправи път навън...от гняв.

Чувството, когато аха, ръцете ти да затреперят и се усещаш как си се втренчил в тях, опитвайки се да ги овладееш.

Чувството, когато дишането ти е учестено, а ти се опитваш да вдишваш и издишваш бавно и равномерно. Но не ти се получава.
И това още повече те побърква.

Чувството, когато искаш да хванеш първото изпречкало ти се на пътя нещо и да замериш стената с него. Или направо себе си. Току виж всичките кипящи, врящи, горещи, изнервени, ескалирали до краен предел чувства, нерви, настроения просто изчезнат.
Виждали ли сте лекар да рови в току що разкървила се рана? Не! Той или тя, лекарката или лекаря, се опитват да спрат кръвотечението чрез притискане. Какво се случва когато нещо не си на кеф?! Идва някой умник, който ти се пише приятел или любовта на живота ти и почва разпита. "Какво ти е?", "Ама защо"...И сякаш вместо да спре болката, огорчението, обидата, гнева със силен натиск, то той я разчовърква едно хубаво, колкото да загубиш и малкото кръв....опс, нерви, които са ти останали.
Как се притиска току що разразила се нервна, яростна буря?! Не и с въпроси. Говори глупости, говори за времето, говори как си се оригнал публично пред родителите на гаджето или пък как ти се иска да си печеш бутчетата на Карибите. Приказвай безсмислици. Така притискаш болката. Така прогонваш лошите мисли. Така се окротява бурята.
Разбира се, не може напълно да изчезне...но ако можеш да помогнеш за миг със заличаването й...то защо са ти нужни тъпи въпроси...
Въпроси, които удвояват кризата. Въпроси, които събарят, докато си още на колене, защото все още не си могъл да се изправиш...
Въпроси, които превръщат бурята в стихийно бедствие...
I am mad...
Спестете ми въпросите. Нека си говорим за тамагочита. Или Телетъбис. Или кака Лара и "Милион и едно желания" по Канал 1, когато бях малка. Или просто да мълчим.
Заедно.


Не съм писала от толкова отдавна. А всеки ден си казвам: "Днес ще напиша нещо". И накрая нищо. До сега.
Не мога да опиша с думи как се чувствам. Чувството е неописуемо, изумително, прекрасно, неповторимо, уникално, единствено по рода си, изключително, невероятно, супер, хипер, мега, гига яко.

С две думи. Влюбена съм.

До тук нищо кой знае колко изключително. Случва се на всеки някога, някъде, с някой...просто се влюбваш.
Въпроса е дали този някой, някъде и някога да отговори на чувствата ти. И то преди да е станало прекалено късно.
Моята Д. веднъж ми каза: "Теб все те оценяват късно."
Затова и не е важно просто да отговорят положително на чувствата ти...Важното е да се случи когато и ти си влюбен. Иначе става драмата със сянката и нейното гонене.
Аз съм влюбена.
Но особеното и специалното идва с факта, че освен че обичам съм и безобразно силно обичана.
Знам го. Убедена съм. Вярвам. Чувствам го. Безусловно. Безгранично. Безспирно.
Някой, някога, някъде ми беше казал, че никой никога няма да ме обича отново. Не и колкото него. И беше прав. Обичат ме още повече.
Аз съм напълно обсебена, обичаща и обичана. И всеки ден си казвам:"Това е, повече няма на къде". На следващата сутрин, още с отварянето на очите ми...осъзнавам колко още повече съм влюбена. Чувствам се не просто щастлива. Не просто с късмет. Не просто влюбена. Не просто обичана. Чувствам се най - щастливият, най - влюбеният, най - обичаният човек на планетата.
Не вярвах, че ще ми се случи.
Да обичам някой до лудост, до болка, до безобразие, до краен предел. До плюс безкрайност....

Той...е правилото на трите "S". Smart, sensitive, sexy. ( Стел, ти си другото правило на трите "С", спокойно!)

Той е...невероятен. И не, не е всичко, което съм искала от някого. Той е много повече.
Той е...всичко.
Толкова съм благодарна, че Е. ми се случи...и продължава да ми се случва.
Сега пиша тези неща, а през ума ми минава само едно: "Бляяяя, клишета.". Може би е глупаво, че изобщо ги пиша тези редове, но за мен е важно...И хич не ме интересува, че съм част от клишето.
Живота ми преди Е. беше...Не искам да си спомням. Отказвам да си спомням. Oтказвам да живея в миналото със спомените.
Живота ми след Е. е...само една дума се доближава бегло до това, което Е. направи с живота ми....Живота ми е приказка...
Моята собствена...В която се надявам никога да няма край...
Аз обичам!

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници