Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

През изминалата година преживях какво ли не. Болка и щастие, разбити и осъществени мечти, любов и раздяла, смях и сълзи, падения и изправяния, загубих много и много спечелих. Отказвах се и се борих, предавах се и продължавах, изгубвах се и се намирах. Умирах и възкръсвах. НА КРАТКО - ЖИВЯХ!
Остават броени часове до началото на 2011. И имам толкова много желания, надежди, очаквания, мечти, копнежи. Вярвам и знам, че ме очаква една изключителна година.
Поставям си няколко цели, амбиции...или желания. Спорен е въпроса точно какво са. Но ако ги реализирам, ще бъдат моите малки и големи победи. Моите сбъднати мечти! А аз ще ги сбъдна! Защото мога! И защото имам на разположение точно 365 невероятни дни, които ще изживея пълноценно и с усмивка. В които ще се наслаждавам на живота и на малките детайли, които правят цялостната картина толкова специална и красива. 365 дни, в които ще се усмихвам, обичам и давам най - доброто от себе си!
365 дни, в които няма да вярвам на фалшиви думи и обещания, а ще съдя за хората по действията им.
365 дни, в които ще показвам на хората, които обичам и ме обичат, че винаги могат да разчитат на мен и ще им засвидетелствам любовта си!
365 дни, за да развивам заложбите и талантите ми.
365 дни, в които да бъда благодарна за всичко, което имам и да се боря, за всичко онова, което ми липсва.
365 дни, в които ще продължавам напред без страх, въпреки трудностите и препятствията.
365 дни, в които да бъда себе си и въпреки това да се стремя да ставам все по - добра, все по - успешна, все по - умна, все по - усмихната, все по - удивителна.
365 дни, в които да защитавам и отстоявам убежденията си, но и да разширя кръгозора си.
365 дни, в които да обичам и да бъда обичана.
Цели, които искам да изпълня:
1. Да посетя поне 3 държави, в които никога не съм била.
2. Да пиша повече и по - често.
3. Да се развивам в няколко области - фотография, журналистика, графичен дизайн.
4. Да започна работа, в която практикувам някое от гореизброените.
5. Да направя ремонт на апартамента в България.
6. Да спечеля конкурс, който е свързан със заложбите ми.
7. Да се усмихвам всеки ден, независимо от всичко.
8. Да се влюбя(споделено) силно, истински и разтърсващо!
9. Да се науча да спестявам и да не харча за глупости.
10. Да осъществя мечтата ми за още един блог на ***** тематика :)))

ИСКАМ! МОГА! И ЩЕ ГО ПОСТИГНА! :)

Сбогом, 2010 ! Привет, 2011 :)

p.s. Започвам Новата година с нов дизайн на блога и ново мото! ;)


Давай, кучка наречи ме,
за теб жените, просто нямат друго име...
Давай, кучка наречи ме,
НЕ чувствам нищо, колкото си щеш мъчи ме!
Мъртво е във мене всичко,
аз БЯХ ЕДИНСТВЕНАТА, дето те обича.
..

***
Eдин ден, дори и да е след години, ще разбереш, НИКОЯ НИКОГА НЯМА да те ОБИЧА така, както те ОБИЧАХ АЗ!
Sad, isn`t it ? :)


Декември съживява всичко...улиците греят предколедно - бляскави, във въздуха се носи коледна настроение и аромат на коледни сладки със специални коледни подправки. Коледна музика ехти от радиа, автомобили, заведения, мп3 - плеъри. Магазините са украсени с какви ли не декорации, предимно в червената гама. Коледни дръвчета, накичени с най - различни играчки - в златисто, сребристо, червено. И коледни бастунчета, напомнящи на засукани мартенички - в бяло и червено. Телевизиите излъчват коледни филми, книжарниците са пълни с коледни картички. Коледно, коледно, коледно! ♥ 2010 беше една интересна година. Имаше всякакви емоции...от розовата до сиво-черната гама. От усмивки, до безбройни сълзи. От грешки, разочарования и правилно взети решения.

януари
-
"Have you ever been in love? Horrible, isn't it? It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens your heart and it means someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses. You build up this whole armor, for years, so nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life...Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness...It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a body-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. I hate love." Влюбих се...разтърсващо. И се опознавахме. С всеки разговор го обичах все повече и повече. Всяко "Добро утро" и "Лека нощ" се привързвах още повече. Казах първа, че го обичам. И той ми отвърна със същото. Януари - месецът, в който отворих сърцето си.

февруари
- дишах, живеех и съществувах от и заради любовта. Даваше ми мотивация, сила, вдъхновение. Единственото, за което можех да мисля беше той. Рожденният ми ден....и изненадата, която получих. Винаги бях мечтала за хъркащо мече. Хър-хър, хър-хър... Бях напълно погълната от любовта си...и нищо друго нямаше значение.

март виждах настоящето си, бъдещето си само с него...и не доумявах как бях живяла толкова дълго без да знам, че той съществува. - Единствените планове, които си правех бяха свързани с него. Нямаше значение дали става въпрос за след месец, или за след години. Виждах настоящето си, бъдещето сиНаписах най - красивата си и искрена публикация, посветена на него, на любовта ми.

април
-
"Чувствах се не просто щастлива. Не просто с късмет. Не просто влюбена. Не просто обичана. Чувствах се най - щастливият, най - влюбеният, най - обичаният човек на планетата.". Първата ни среща, и трепета от очакването. Много първи неща с него. Вече познавах и тялото му, и душата му. Всяка секунда беше изпълнена с любов и щастие. Вярвах, че ще е завинаги. Наистина...Вярвах.

май
- нито една публикация в блога ми. Върнах се в България, за да съм по - близо до него. За да сме заедно...буквално. Беше месец на перипети, но завърши с една мисъл, която никога преди не съм искала да се роди в главата ми...Исках да споделя живота си с този човек...Пред Бог, и пред институциите. И му го казах... Думата сватба за пръв път стоеше добре до името ми в едно изречение.

юни - Месецът, който ме повали физически и психически. 10 дни в болница. Цял месец в караници и скандали. Нямаше любов. НЯМАШЕ! Изчезна...и мрънкане, много мрънкане и недоволство от моя страна. Никакво време за мен, за нас от негова. КРАЯТ...който аз пожелах.

юли - месецът, в който умирах..буквално! Бях на абсолютния ръб, ненамираща смисъл да живея. Можех да говоря само за него, мислех само за него, сънувах само него. Той, той, той! Само той...това беше всичко, което се случваше в сърцето и ума ми. Мисълта за него, чувствата ми към него, липсата на неговите към мен...И унижението...да се моля...многократно, жалко. Толкова ниско не бях падала. Бях повече от жалка...Бях трагедия. Единственото, за което съм благодарна е, че приятелите ми бяха до мен. Плътно до мен...и ми триеха сълзите, държаха ръката ми, напомняха ми коя съм, търсеха ми причини да дишам...

август - Месецът, в който стигнах дъното. Абсолютното дъно. Месецът на грешките, месецът на СБОГОМ! "Виж в какво превърна невинното ми сърце... Събуди чудовището в него. А всичко можеше да е толкова просто." Месеци по - късно осъзнах, че не самото ми действие е грешка, само по себе си. Грешка бяха причините, които ме тласнаха към него. Грешка беше, че позволих това да се случи при тези обстоятелства. Обезцених себе си, за да му покажа, че струвам много..ОБРАТЕН ЕФЕКТ! Знаеше, че си тръгвам, и въпреки това ме остави да си замина...и аз го направих...Разбрах, че ЗАВИНАГИ за някои хора е твърде кратък период от време...едва броени месеци... Осъзнах, че няма значение какво правиш и даваш, защото за някои хора просто никога нищо не е достатъчно...

септември - тежък месец на самообвинения и измъчване...опитвах се да се съвзема. Но сътресението, което тази любов ми нанесе беше твърдо голямо. Твърде много обгорели отломки от сърцето ми, се бяха разбили на частици.

октомври - почти си стъпвах на кръката. Започнах работа, която беше толкова уморителна и изтощаваща, че почти нямах възможност да мисля за него...Липсата на каквато и да е муза ме убиваше мноооого бавно и още по - мъчително. Захванах се с развитието на групите ми във ФБ. Ей така, да имам за какво друго да мисля. Разбирах за флиртовете му, за миналото му, за другите в живота му. Признавам, болеше!

ноември - Стъпвах здраво по земята. И бях аз. "
Падах, ставах, падах, ставах... и благодарение на опустошението разбрах, колко силна всъщност съм и мога да бъда!". Вече нямаше значение в чии очи каква съм и колко съм грешна. Важното беше друго - ОЦЕЛЯХ! Дойдох на себе си...и не само дойдох за няколко мига просветление, а и което е по - важното, останах на себе си... Имаше повече аз и по - малко той, който окончателно напусна живота ми."Най-накрая разбрах,че този - който иска да бъде до мен е до мен ... и без аз да го моля!!!!"


декември - много коледно настроение! За първа година така обичам КОЛЕДА! Изпратих коледни картички, слушам често коледно радио, последните три дни работех с коледна шапчица и носех настроение на хората, около мен. Напазарихме за коледната трапеза, коледните подаръци са купени и опаковани, елхата е украсена. Коледен дух е изпълнил сърцето ми. Много мисли за изминалата година изпълват съзнанието ми. Осъзнавам някои неща, други тепърва ми предстои да разбера и приема.

2010 година беше година на успехи и падения. На болка и щастие. На любов и разбито сърце. На надежда и на пълзене по земята. Изгубих себе си, а после се намерих...

Единственото, за което мечтая, е любов. Истинска.


За
2011 искам само едно! Искам да си припомня какво е усещането да се влюбиш. Искам да си припомня вълнението при първата среща.. Искам да си припомня за треперещите колена, когато целуваш за първи път човека, който обичаш. Искам да чуя "Обичам те"...Искам да изрека тези две думи... Искам да си припомня дори и онази загуба на контрол, заради която не спираш да му звъниш и пишеш. Заради когото прекарваш с часове в скайп, само за да го изчакаш да мине на линия. Когато не е до теб, да се побъркваш, защото ти липсва. Това чувство ужасно ми липсва. Повече от всичко на света искам да ми се случи още веднъж ..Този път НАИСТИНА ЗАВИНАГИ!


Last Christmas I gave you my heart! But the very next day you gave it away... 
This year to save me from tears,
I'll give it to SOMEONE SPECIAL! ;)

"I am proud of my heart.It's played,cheated,burned and broken.. But it still works! "

Но днес имам нужда...Да си направя сметката, да дръпна чертата...И да, една дванадесета част от годината тепърва предстои...Но... :)
Мечтаех да се влюбя. Истински. Изгарящо. Интересно. Изнемогващо. Изпепеляващо. Интригуващо. Завладяващо. Разтърстващо. Получих това, което исках... Влюбих се. Тази любов ми помогна да напиша може би най - красивият си, откровен и искрен пост. Тази любов ми отнесе и главата, и сърцето, и разума със силата на ураган. Опустишетелна като торнадо. Изпълнена със сълзи като наводнение и поройни дъждове. Тежка и трагична - като светкваци и гръмотевици. Разтърси из основи света ми - като земетресение...Тази любов...Абсолютното стихийно бедствие. Исках любов, получих я. Носих я в сърцето си. Слънчева и усмихната, дъждовна, но в края винаги с дъга...
Какво се случи?
Въпрос със повишена трудност. Може би аз сбърках. Може би той. Може би и двамата. Може би го пуснах да си отиде или пък той ме изгони..Или най - типичното оправдание - несходство в характерите. Разминаха ни се пътищата - другото изтъркано клише.
Истината е, че не знам какво стана. Моята гледна точка - не ме обичаше достатъчно, за да ме приеме с недостатъците ми. Не бях достатъчна, за да е само с мен. Да, направих грешки. И не, няма да кажа, че е човешко. Направих ги...и си платих с лихвите.
Благодарение на тази любов, или по - скоро на това стихийно бедствие...разбрах, че имам само истински хора до мен. Обикновено в кризисни ситуации, човек бива изоставен и разбира, че хората до него са фалшиви. На мен ми се случи точно обратното.
Никой не ме изостави...Никой не се отказа от мен и непоносимата ми особа...защото, повярвайте ми, бях непоносима. Тровех живота на всички с отчаянието и мрънкането си...а те, приятелите ми, стоически издържаха, изтърпяха и понесоха...катастрофалното ми поведение. Господи, благодаря ти, за приятелите, които имам...без тях нямаше да се справя...

И най-накрая разбрах,че този - който иска да бъде до мен е до мен ... и без аз да го моля!!!!

п.с. 2010 беше година на Шампанско и сълзи. Не се удавих нито в алкохола, който изпих, нито в океана, който изплаках.
Падах, ставах, падах, ставах... и благодарение на опустошението разбрах, колко силна всъщност съм и мога да бъда!

След всички бури, стихии, наводнения, земетресения, гръмотевици, светкавици, урагани, торнадота...Аз оцелях!



Say it and I am yours...

"Опитвам се да живея повече за момента...и не правя планове. Не градя мечти в дългосрочен план. И не искам да знам какво ще стане, докато реално не се случи.
Просто...
Даже съм готова на всичко. Готова съм и за варианта да не се получи и след време да не сме заедно.
Не искам да имам очаквания. Защото когато човек има такива и те не се изпълнят...остава разочарован.
Как го правя ли?! Не знам как...сещам се как съм била наранявана и знам как не искам да бъда отново. И знам, че не искам да говоря за брак, деца, дом и т.н. Неща, които са толкова сериозни...и после всичко да пропадне.
Ето от тези мечти бягам. Просто не мечтая по този начин.
Живея за мига. И за след една седмица.
Мечтите ми свързани с него са какво ще правим през уикенда, примерно.
Но не правя планове за след 2-3 месеца или още по - дълъг период...освен ако не е наложително. А досега не е било.
Разбираш ли?!
Не искам пак да строя и после всичко да пропада. Дори с риск да изглежда несериозно от моя страна.
Дори не знам дали някой би искал да се ожени за мен. Не знам дали ще намеря такъв човек в живота си. Който да ме обича такава, каквато съм...Без изключения!
Затова се радвам на това, което имам в момента.
Вчера, докато готвих, усетих, че съм влюбена. Че го обичам...Защото само когато съм така, се старая толкова много и....готвя. Правих мусака. Не съм готвила от много време. Не помня от кога...
Отношенията ни са много хубави. Той е толкова добричък с мен. Помага ми във всичко. Разбираме се, да чукна на дърво, както се казва. Но не мога да позволя прекрасните ни отношения за толкова кратко време...няколко месеца...и едва няколко седмици, живеейки заедно да ми позволят да мечтая по онзи начин. Просто не мога. Защото съм човек. И не искам да ме боли. Както всички останали и аз се страхувам от болката...и се пазя!
Това е..."


Помниш ли..
Бях ти казала... "Ти си ми късал дрехите, сега ти късам нервите..."
А ти ми отговори... "Не ти късах дрехите, защото не можех да си го позволя."

Напоследък ме връхлитат някакви такива спомени, които ме карат да се усмихвам. Миналото напомня за себе си. Ти напомняш за себе си.
И как можеш да твърдиш, че си ме преживял, щом още имаш мои снимки в телефона си :)

Не си ми късал дрехите...А трябваше...Щеше да ти хареса...щеше да ми хареса...Знаеш!

Тук съм...отново.
Пиша. Трия. Пиша. Трия. Защото...пиша за неща, които не чувствам. И не съм себе си. И е някак фалшиво...и трия...
Тук съм! Отново!
Понякога трябва да забравиш какво чувстваш и да си спомниш какво заслужаваш!!!
В мен се появи желание за нови приключения, а джобовете ми са натъпкани с мечтите ми, силната ми вяра и големите ми очаквания.
Наясно съм, че пътят пред мен е дълъг, труден, каменист...Знам, че посоката е неизвестна. Но този път ще стигна там, където си заслужава да бъда. И ще открия нещо, което ще си струва усилията и отделеното време. Нещо, което си струва да бъде видяно, изживяно, запомнено!
Надявам се да сте с мен в това ново вълнуващо странство и търсене, което едва сега започва.
Знам, че няма да е никак лесно, понякога ще ми се иска да пратя всичко по дяволите, понякога ще превързвам коленете си, друг път сърцето си...Понякога ще съм на ръба да се откажа, а друг път ще съм опиянена от желание да продължа. Понякога ще обърквам пътя, понякога няма да разпознавам пътните знаци, понякога няма да се отрази на "my pursiut of happiness", друг път ще има катастрофални последствия. Ще срещам хора, които ще имат за цел да ме съборят мен и надеждите ми, други ще ми подават ръка, трети ще ме носят на ръце, а четвърти ще ме пазят в сърцето си. Понякога фактите и обстоятелствата ще са срещу мен, друг път късмета ще е на моя страна. Понякога живота ще ми се смее ехидно, друг път съдбата ще ми се усмихва. Понякога ще ме е страх от тъмнината, а друг път лъчите на слънцето ще милват лицето ми. Понякога ще хвърлят прах в очите ми, за да не виждам...Друг път сърцето ми ще ме води. Понякога ще плача, друг път ще се смея. Понякога ще си повтарям колко ми е безразлично. Понякога ще боли толкова силно, че ще ми се иска всичко да свърши. Понякога ще съм толкова щастлива, че нищо няма да е в състояние да помрачи усмивката ми. Понякога ще наранявам. друг път ще бъда наранявана. Понякога ще обичам, понякога ще съм обичана. Понякога ще ненавиждам, понякога ще бъда мразена. Понякога...

А когато стигна там, където принадлежа, където ми е мястото...нищо няма да има значение, освен, че си е струвало...всяка жертва, всеки компромис, всяка минута, всека крачка, всяка сълза...

Е, с мен ли сте?!

Teжко ми беше, че идваше в сънищата ми, но не заспиваше до мен.
Трудно ми беше, че през деня бе в мислите ми, но никога до мен.
Мъчително беше, че си в сърцето ми, но не усещах пулса на твоето до мен.
Гадно беше, че спомена за теб ме убиваше, а никога повече няма да ...правим общи спомени.
Натоварващо беше, когато усещах парфюма ти, а се оказваше, че някакъв напълно непознат е минал покрай мен, а не ти.
Мъка беше, да се събуждам с мисълта какво е можело да бъде, но никога няма да го изживея...да го изживеем...заедно.
Безумие бе, че търсех в тълпата само едни очи, само една усмивка, но не ги откривах. Защото ти не си там. И още по - безумен бе факта, че търся, знаейки колко далеч си. И колко е невъзможно да те открия...

Тъжно е как някой изпълва нощите ти с кошмари, заради липсата си.
Болезнено е как някой изпълва с празнота деня ти, пак заради същата кошмарна липса.
Нетърпима е всяка мисъл, всеки спомен, за някой, който никога няма да е твой...отново... Непоносимо е дишането, далеч от него. Защото е бил като въздуха - необходим и жизненоважен.
Раняващо е вяко туп - туп, защото знаеш за кого бие сърцето ти, но на него му е все едно. Изпепеляваща е мисълта, че там където си бил всичко, сега не означаваш нищо. Смъртоносно е да обичаш, но да не си обичан...
Как се оцелява след подобна истина?! И как да се изправиш лице в лице с нея, когато това ще те довърши...Как?!

След 94 мъчителни дни, мога да кажа...Вече не ми липсваш.
Аз оцелях. И най - накрая се изправих лице в лице с истината.(продължението на Истината coming soon) Дори я приемам. И мога да я преглътна.
Намерих отговор и на въпроса как се живее с мисълта, че не си обичан... Просто намираш човека, който ще те обича без изключения, без "обичам те, но...", безрезервно и истински...

Аз съм обичана!

.


Ако бях на другия край на света, (а аз съм...)
щеше ли да ме чакаш да се върна?
Ако бях направила непростима грешка, (а аз я направих)
дали щеше ми простиш?
Дали щеше да ме напуснеш? (пускаш ли ме?!)
Ако имаше нещо, което ме обърква,
щеше ли да ми помогнеш
или нямаше да издържиш? (и щеше ли да ти пука?!)
Aз бих ти казала, че те обичам...
Щеше ли да ми кажеш и ти, че ме обичаш? (а щеше ли да го чувстваш?)

Имаш ли смелостта да обичаш?! (твърдеше, че я имаш)
Да усетиш силата на истинската любов?! (ако за теб изобщо е било истинско)

Имаш ли смелостта да обичаш?
Моето сърце бие някакси различно... (но ти заслуша ли се?!)
Иска ми се да ме беше обичал така...


Всеки път, когато исках да науча
дали тези мисли преследват и теб,
аз затварях очи и мечтаех за теб. (с други думи - денонощно)
И бях потънала във възглавницата,
ухаеща на парфюма ти. (която запазих след последната ни нощ заедно)
Правех планове... (за любовта обаче, са нужни двама!)
Само с една картина пред очите ми
и си задавах все същия единствен въпрос (всеки ден, всяка нощ, всяка минута, непрестанно)
Дали наистина имаш...

Имаш ли смелостта да обичаш?! (твърдеше, че я имаш)
Да усетиш силата на истинската любов?! (ако за теб изобщо е било истинско)

Имаш ли смелостта да обичаш?
Моето сърце бие някакси различно... (но ти заслуша ли се?!)
Иска ми се да ме беше обичал така...


Кодово име: Мари, палатка, Марийче, Пиле
Свързва ни толкова много. 12 години заедно в училище. И много повече. Приятелството ни. Тя е от онези хора, които не срещаш всеки ден. Различна, живееща в свят, в който всички са добри. Или поне тя открива винаги положителното. Толкова е красива, че външността й подвежда хората. Мислят я за Барби. Да, тя е невероятна с горещите си кафеви очи, със сладурските си бенки, огнената й, дълга, червена коса. Всяко нейно движение е изпълнено със грациозност. И именно завладяни от красотата й, хората рядко виждат това което се крие зад нея - още по - красивата й душевност. Тя е скромна, мила, раздаваща се. Търпелива и плаха. Но знае какво иска. И не оставя никой да й се кача на главата. Изключително дипломатична. И нежна. Това лято не бях това, което трябваше да бъда. С други думи - приятелка! Съжалявам...Наистина...Никога, никога повече..няма да допусна това отново. Мъж пред теб...Никога!
Нашата песен: Преслава - Нищо друго
Маниак на: обеци

Кодово име: Комши, Шехерезада, Шляпа - шляпа, Слънчо
Тя е...малка, но знае какво иска. За своите 17 години е научила повече за живота, отколкото много "възрастни". Винаги усмихната. Красотата извира от нея...вътрешна и външна. Това плаши хората. Тя е от хората, които не можеш да не забележиш. Отличава се. Със себе си. С характер. С усмивка. Бързо се оттърсва от негативни емоции. Радва се на малките неща. Мрази да върви сама, компенсира го с говорене по телефона. Около нея има една положителна енергия, която те кара да се усмихваш. Обича да спи до късно, ляга в ранните часове. Непукист. Живее за себе си. И е щастлива.
Нашата песен: още не е написана :P
Маниак на: нокти, лакирване, декорации


Кодово име: Герчу, Герчи
Първата ни снимка заедно е правена, когато сме били едва на няколко месеца. Тя плаче, аз се смея. На снимката. От преди 19 години. Тя - комшийка, приятелка, съученичка. Толкова много години. Имали сме периоди, в които комуникацията между нас никаква я няма. Но после всичко сякаш изчезва и все едно не сме спирали да си пишем, говорим, виждаме. Винаги има един малко по - философски поглед върху нещата. И винаги ме приземява. Защото аз хвърча. Много. А като падна...слуша за раните. И ги превързва. Много бури сме преживели, но нито една не се оказа достатъчно силна, за да развали връзката помежду ни.
Нашата песен: Кингсайз - За нея...(помниш ли)
Маниак на: това да си купува нещо постоянно, може да е дребно, но трябва да се купи.


Кодово име: Правилото на трите "S", Самото съвършенство Стела
Тя е вдъхновение и мотивация. Тя е човек, който ще ми бие два шамара, за да се осъзная. Тя би ми казала, колко съм жалка, за да спра да бъда. Тя - моята кучка, с която се гордея до болка. Тя е от хората, които не могат да те оставят безразличен. Или силно ще я ненавиждаш, или силно ще я обичаш. При нея средни работи няма, освен някой среден пръст, който би ти показала, за да те постави на място. За всичко друго е човек на крайностите. Тя е фатална. Високи токчета, черни дрехи, очна линия. И поглед който побърква, но респектира. Знае как да постави всеки там, където му е мястото. С пиперлив език, но сладка муцунка. Директна. Истинска. Искрена, до болка. Човекът, който ме чу най - силно да плача и най - силно да се смея. И двата пъти до истерия. До побъркване. Човекът, който познава сълзите ми. До една.
Нашата песен: Преслава - Нямам право
Маниак на: обувки на висок ток

В живота ми няма случайни хора. Всички са твърде специални. И различни. Уникални сами по себе си. И тук не съм ги подредила по значимост, важност, сила на чувствата ми. Защото са несравними. Уникални сами по себе си.
Общото. Че ме обичат! Готови да ми кажат истината, колкото и да боли. Готови да изслушат всяка моя тирада, да изтърпят всеки мой лигав момент, да изтрият сълзите ми. Да споделят смеха ми. Да ме прегърнат. Да ме обичат такава, каквато съм. И въпреки мен самата и недостатъците ми. Обичат ме! И знам, че винаги ще са до мен, независимо от всичко. Независимо от грешките ми. Независимо от това, че понякога не ставам за обичане...
Обичат ме!
И аз ги обичам!
Толкова ви обичам, че думите не ми стигат. Благодаря на Бог(ако такъв има), че ви имам в живота си! Вие правите деня ми красив и усмихнат. Сърцето ми - обичащо и обичано. Душата ми - благодарна. Вие сте стимул, причина, начин за справяне с всичко. Вие сте моите герои...вие сте...Истински ПРИЯТЕЛИ!
Щом имам вас за мен няма невъзможни неща!
Обичам ви...

Цялостно и тотално обожание. Моят подарък за теб, моето сърце беше твое. За дни го оформи, за една единствена вечер - уби. Откъснато от гърдите ми и поставено в краката ти, тази първа стъпка, която предприе беше най - лошата. Оттогава ти извървя хиляди мили в тишина и кратко внимание. И аз все още имам тези спомени. Но ние никога няма да разберем какви сме можели да бъдем.
Спомняш ли си, когато си говорехме къде ще сме след една година? Спомняш ли си как хвана ръката ми, сякаш никога няма да я пуснеш? Спомни си, защото само това можеш да направиш. Никога няма да създадем друг спомен. Иска ми се да бях умряла в ръцете ти последният път, когато бяхме заедно...за да не ми се наложи да се събуждам без теб днес.

Този път си мислех, че нещата са истина. Ти каза, че са...Какво стана? Ти беше приоритет. Бях ли аз избор?
Оставих те да видиш страна от мен, която не бях показвала на друг преди. Обещанията са само думи, докато не се изпълнят.
Знаеше още отначалото, че всичко, което можех да ти предложа е моето сърце. Съжалявам, че не е достатъчно.
Е, всеки ще върви по своя път. Надявам се, че помниш нещата, които ти казах. Надявам се, знаеш, че всичко казано е искрено, истинско...
Не разбито сърце исках, но дано съм се научила от него. Но не трябваше ли и ти да се научиш от своите грешки?
Не, не мисля това за грешка. Просто мечтаех историята да не завърши така...

ღI wish I had an Angel♥ каза: ходих да снимам
ღI wish I had an Angel♥ каза: в тъмното
ღI wish I had an Angel♥ каза: то бая тъмно :)
ღI wish I had an Angel♥ каза: като няма луна
ღI wish I had an Angel♥ каза: нали новолуние
ღI wish I had an Angel♥ каза: и даже нямаше кой да ме сгази на пътя...
ღI wish I had an Angel♥ каза: толкова пусто беше
ღI wish I had an Angel♥ каза: ни хора
ღI wish I had an Angel♥ каза: ни коли
ღI wish I had an Angel♥ каза: все едно съм във филм на ужасите
ღI wish I had an Angel♥ каза: толкова безлюдно
ღI wish I had an Angel♥ каза: че чак плаши
Тя каза: haha
ღI wish I had an Angel♥ каза: обаче
ღI wish I had an Angel♥ каза: един див заек
ღI wish I had an Angel♥ каза: изкочи от нейде
ღI wish I had an Angel♥ каза: и даже го снимах
Тя каза: :D
Тя каза: clap
ღI wish I had an Angel♥ каза: ама ще ти покажа нещастника утре
ღI wish I had an Angel♥ каза: и си викам
ღI wish I had an Angel♥ каза: е не съм съвсем във филм на ужасите
ღI wish I had an Angel♥ каза: иначе заека би бил зомбиран
ღI wish I had an Angel♥ каза: с кървясали очи
ღI wish I had an Angel♥ каза: и опитващ се да ме гризне
ღI wish I had an Angel♥ каза: :D
Тя каза: haha не може да бъде
Тя каза: :D
Тя каза: аз пък си мисля, че си била
ღI wish I had an Angel♥ каза: що бе
ღI wish I had an Angel♥ каза: :D
ღI wish I had an Angel♥ каза: заека нямаше нож и вилица
ღI wish I had an Angel♥ каза: не се опита да ме нападне в гръб
ღI wish I had an Angel♥ каза: :D
ღI wish I had an Angel♥ каза: даже си избяга
Тя каза: смятай
Тя каза: бахти смотания
Тя каза: филм
Тя каза: haha
ღI wish I had an Angel♥ каза: :D
ღI wish I had an Angel♥ каза: ама имаше храсталаци
ღI wish I had an Angel♥ каза: дето се мърдаха
Тя каза: да не би да е имало вятър
ღI wish I had an Angel♥ каза: нямаше вятър
ღI wish I had an Angel♥ каза: ама за съжаление имаше улични лампи
ღI wish I had an Angel♥ каза: :D
Тя каза: (think)
Тя каза: tstst
Тя каза: развалили филма

p.s. Все някой се намира да ми развали филма...мрън, мрън.


Толкова хубави думи започват със "S" или "С" .
Sun, sex, summer, star, shooting stars :P, sea, sunshine, sunset, sand, smile, sences...
Сладолед, слънце, секс, спомени, снимки...
Толкова важни хора с буквата "С" минаха и минават през живота ми. И всяко едно С. оставя следи...
Следа...още една дума със "С".
Стефан...
Стела...Самото съвършенство Стела. Или с други думи моето правило на трите "С". S.S.S.
Сашето...
Слънчо. Ти си знаеш, мъниче.
Сънчовците...4 на брой, от това лято...и Стенли. Който също е със "С".
Двама от Сънчовците са със "С"...Симеон, Станислав...
Симеон, който ми помогна да си намеря off - бутона.
И Станислав...който ще ми подари пръскаща вода брачна халка. :P
Свилена...която видях две години по - късно, щастлива и сгодена. И ме зареди с невероятно настроение...
Другият Стефан...
***
Ти си поредното "С"...Или по - скоро си "S". Появи се преди 2 години в живота ми, после позачезна. Но понякога се появяваш отново, за да напомниш за себе си...И е сладко. Поредната "с" дума. Този път обаче имам чувството, че ти се иска да се задържиш за малко. Дори сякаш ти се иска да останеш. И е мило.
Мило е, че ми казваш колко съм красива и как ти липсва усмивката ми. Мило е, че въпреки, че работиш извънредно заради онова пътуване до Германия, би намерил време за мен. Мило е как оставяш аз да реша кога и къде за кафето, което само си обещаваме.
Мило е как ми звънна в 12 вечерта, за да ми пожелаеш "Лека нощ". Мило е как след като ти казах да ме оставиш на мира, ти изчака и намери подходящия момент да попиташ как съм, въпреки тъпото ми държание.
Толкова е лесна комуникацията с теб...и приятна. Аз никога не съм била по лесните неща. Отегчават ме. Но снощи се заговорихме със моето съвършенство...Не трябва ли именно ако нещо е истинско да се случва от самосебе си?! Не би ли трябвало да е лесно и нежно?! Да е като дишането. Просто да се случва...
Уморих се да правя нещо, за да предизвиквам хора и събития. Мисля да си взема почивка от влагане на емоции, опити, чувства. Взимам си билет за първи ред и чакам.
Не знам дали ще ми се случиш или просто ще изчезнеш за неопределен период, както го правиш винаги...но ти го правиш, защото аз те пропъждам. И все пак се връщаш.
Няма да те гоня този път. Но няма и да те моля да останеш. Просто ще се оставя на течението да ме отведе на правилното място. С правилните хора...
И не, няма да бързам, за да стигна до някъде. Времето и без това бърза. Само ще ме стигне.
Всяко "С" разтърсва живота ми, без изключения. Из основи. Maybe that's what happens when a tornado meets a volcano....

p.s. Септември...пак "с"...

Не изгасям лампите напълно. Искам да те гледам. Искам да гледам как очите ти стават все по-хищни все по-ярки след всяко мое докосване.

Целуваш корема ми бавно и когато се приближаваш до поредната звездичка, я дорисуваш нежно с език...една по една... Изгарям и не мога да контролирам ръцете си. Забивам нокти навсякъде, в раменете ти, дърпам косата ти, извивам се назад и се изпотявам. Само усещам как дъха ти се спуска по врата ми, когато го захапваш страстно.Гледам само напред и не искам да съм хищник, искам да съм само плячка. Така се чувствам с теб и това ми носи едно неразбираемо удоволствие. Завърташ ме и ме буташ назад. Със сила се отскубвам за да мога да сваля тениската ти, за да целувам всичко по теб и да те гледам нахално докато ти ставаш все по-слаб в ръцете ми...хвърлям настрани колана на дънките ти... вече мога да те получа, но ще ти бягам още съвсем малко...

Малко по малко...малко по малко и кожа се допира до кожа..но още е рано...искам да те усещам по-силно и чакам, за да достигна до това...

Хващаш бедрата ми и ме придърпваш плътно към себе си...

Дърпаш косата ми когато си зад мен, увиваш ръце през кръста ми, гледаш извивката на гърба ми, на кръста ми, а аз само извъртам глава, за да те погледна и да те искам още повече. Хапеш ме...буташ ме...затискаш ме с тялото си и запушваш устата ми..а всичко в мен крещи: "Не спирай!"

Изтласкваш ме към стената с ръце притискаш китките ми нависоко, а през рамото ти виждам отраженията ни в огледалото. Вече добре познавам миризмата ти, движенията, знам точно къде и колко те искам. Това не е само плът, това е много повече, защото аз съм те изследвала всеки път. Мога да ти говоря, мога да ти заповядвам, мога да се подчинявам. Защото си ти. Защото с теб е различно. Защото е Нирвана!
С ръце разхвърлям чаршафите,с тяло се преплитам по теб, с дъх разцепвам въздуха на две...

И колко е грешно да те искам пак?!
След всеки взрив те искам още повече... А нощите все някога свършват. И те искам, само теб... Над мен, под мен...В мен! Да накараш всичко в мен да се взриви. Да учестиш дъха ми, да ускориш пулса ми, да ме възбудиш до полуда, да треперя в ръцете ти.
Да ме оставиш без дъх, да спреш сърцето ми за секунда, да ме притежаваш, да те притежавам, а накрая нежно да ме придърпаш в прегръдките си...

Накарай ме да извикам името ти отново...от желание, от страст, от възбуда...с Любов!

Обещавам...
Да спечеля обратно доверието на онези, които съм предавала...
Да не се срамувам от хората, които обичам...
Да не им обръщам гръб...
Да им бъда истински приятел не само в хубавите моменти, но и когато имат нужда от мен...
Да показвам по - често на хората, които обичам, че ме е грижа за тях, а не просто да го изказвам...
Да бъда благодарна, за нещата които имам, борейки се за онези, които искам...
Да оценявам всеки малък и голям жест...
Да говори всеки може, аз обещавам да доказвам...

Обещавам...
Да бъда повече това, което съм, да не се крия...
Да се смея шумно на публични места, без значение кой ще ме вземе за напулно луда...
Да не съжалявам за постъпките си, защото в конкретния момент за мен са били правилните...
Да не обръщам гръб на себе си...
Да не срамувам от това, което съм...
Да бъда по - малко егоист...
Да не съдя прекалено строго и себе си и другите...
Да се уча от грешките си по - добре, отколкото до сега...
Да не драматизирам излишно и да не изкарвам нещата по - сложни отколкото са...
Да бъда по - позитивна...
Да се радвам още повече на малките неща, които живота ми поднася...
Да ценя това, което имам...
Да вярвам повече в себе си в силите си...
Да мрънкам по - малко...
Да не се цупя за щяло и нещяло...
Да бъда още по - търпелива...
Да бъда пестелива...
Да бъда разумна...
Да бъда по - добра...
Да бъда по - силна...
Да се боря до край за нещата, в които вярвам...
Да се усмихвам по - често...
Да продължавам да преследвам копнежите на сърцето си...

Обещавам...
Да потърся някой, който съм забравила... бивш съученик, стар приятел... предишната любов... Само за да видя как са и как върви живота при тях...
Да давам повече усмивки на непознати...

Обещавам...
Да обичам!


Направих го. Исках и го направих. Защото ти не беше там, а аз и нямах намерение да те чакам да се появиш. Всеки път се оправдавам с различни причини, но този път е по-просто от всякога. Исках, имах възможност и го направих. Беше лесно, наистина лесно. Всички знаем, че на повечето им са слаби ангелите, но come on! Не вярвах, че ще е чак като детска игра. Дори не беше нужно да си го пожелая и след два часа го въртях на малкия си пръст. Сега като се замисля, не знам защо точно го направих. Дали е част от някакъв план за отмъщение или защото се чувствах самотна или просто защото обичам да чувствам контрол върху някакви емоции. Върху чуждите емоции. Само да щракна с пръсти и светът ще е мой. Не буквално, но знаеш.. Добре де, в същност, не знаеш, но не това е важното. Виж в какво превърна невинното ми сърце... Събуди чудовището в него. А всичко можеше да е толкова просто.

!Fated to pretend!


И после бавно, но сигурно онова чувство се завръща. Рано или късно. Настанява се в главата ти по възможно най-противният начин и започва да те яде на малки порции. Забива бавно острите си зъби в плътта ти и боли ужасно. После грозно разкъсва парче след парче, докато те гледа нахално в очите. А ти не можеш да крещиш. Защото болката е ужасна. Ужасяваща...
Онова чувство е способно да те убива с години. По малко всеки ден. То се храни от кръвта ти. Порязва те нежно и пие жадно. Капка по капка. Кара клетките ти да гният и плътта ти да се разпада на отвратителни парцали. А ти нямаш сили да се съпротивляваш. Само мълчиш. Иска ти се да изкрещиш всичко и да прогониш чувството. И дори понякога успяваш да отвориш напуканите си устни. Но не успяваш да издадеш нито един скапан звук.

Има неща, които ти се иска да изтриеш от миналото си. И се впускаш в безсмислено търсене на подходящата гума и си готов да платиш каквато и да е цена за нея. Само че цял живот не успяваш да я откриеш и онова чувство продължава да те убива бавно. Чувството, че си изневерил. Някога. Преди време. Преди дори да разбереш, че това е твоят човек. Преди да почувстваш любовта. Преди въобще да усетиш, че искаш да свържеш целият си живот точно с този човек. Преди да научиш, че това е точно онази половина, която липсва в теб.
Жалкото е, че всички тези „преди” нямат значение когато онова чувство се завърне. Те някак не успяват да изиграят ролята на „обстоятелства, смекчаващи вината”. Защото чувството отново се завира в главата ти. Докато лакираш ноктите си в черно. Докато си миеш зъбите сутрин. Докато отпиваш от чашата горещ шоколад. Докато...
То просто се завръща и започва да се храни със съвестта ти.

Онова чувство е най-странното нещо, което ти се е случвало. Понякога те кара да се мразиш и да съжаляваш горчиво за глупостта, която си направил някога преди. Понякога обаче го обичаш силно. И си му ужасно благодарен. Защото онова чувство те е научило да различаваш истинските от фалшивите неща, вечните и тези, които минават за миг през живота ти. То те е научило да правиш разликата, да разпознаваш любовта измежду всички глупости, които приличат на нея. Научило те е как след много грешки, да усетиш точно от какво имаш нужда, за да спреш да се луташ. Завинаги.


...


Погледът ти се движи плавно по извивките ми. Безсрамно ме оглеждаш цялата - от перфектно топираната ми коса до 12 сантиметровите ми токчета. Усмихваш се, защото очите ти дяволито се взират във врата ми. Мръсният ти поглед ме кара да настръхна.
Представяш си как целуваш страстно врата ми, захапвайки го по вампирски.
Секси и хищен. Такъв си. Ловец си. А аз съм потенциалната жертва. Харесва ми ролята. Продължавай да ме изпиваш с поглед цялата. ЦЯЛАТА, КАЗАХ!
Облизваш устни. Жадно. Харесва ми мисълта за устните ти върху мен. Мисълта за езика ти навсякъде по мен ми харесва още повече.
Всяка моя извивка ти действа като афродизиак. Гледаш ме почти като наркоман, умиращ за дозата си. Тялото ми тази вечер е твоята дрога.
Черният ми корсет те влудява. Така плътно е обвил тялото ми, че то ти изглежда още по - апетитно. Прехапваш устни. Захапи мен!
Приближаваш се. Не издържаш на разтоянието помежду ни. Остават броени сантиметри и ще мога да усетя аромата ти. Силен и опияняващ.
Знаеш, че ще съм твоя. Усещаш го. А аз знам, че ще ми хареса.
Дъха ти вече гали врата ми. Не издържам. За Бога, захапи ме!
Прошепваш нещо, но е твърде шумно. Не те чувам. А и няма значение какво казваш. И без думи ми действаш...адски възбуждащо.
Ръката ти е на кръста ми и се заиграва със сатенените връзки на корсета ми. Знам, че ти се иска да ме съблечеш още сега. Но изчакваш. Искаш да ме побъркаш напълно.
Устните ти са вече по врата ми, а аз изтръпвам цялата. Треперя от възбуда в ръцете ти.
Захапваш долната ми устна и ми иде да крещя от удоволствие. Сдържам се. Но по - късно ще крещя името ти.
Нямаш търпение. Да разходиш ръцете си по тялото ми. Бавно, но страстно. Пръстите ти правят любов с кожата ми. Аромата ти, кожата ти. Всичко крещи СЕКС.
И го искам. И те искам.
Тази вечер. Без правила. Без излишни думи. Без задръжки.
Искаш ме. Притискаш ме плътно до стената. Харесва ти идеята да не мога да ти се изплъзна.
А аз обмислям потенциално бягство. Само за да те побъркам още повече.
Влудявам те. Влудяваш ме.
Пръстите ти ловко се оплитат около връвките на корсета ми.И пада всичко.
Дрехи. И задръжки...

Неделя е семеен ден, нали?
Иска ми се днес да го прекараш с мен и семейството ми, най - вече с мен и Феликс. Да отидем в парка, той срамежливо да те гледа, дори с доза недоверие. Но в един момент да се отпусне и да хване ръката ти, така както държи моята.
Неделя е семеен ден.
И помниш ли как се вълнуваше, че ще се запозная със семейството ти?! Така и аз се чувствам, пред възможността най - накрая да срещнеш моето.
Феликс снощи е казал, че иска да види мъжа от компютъра. Ще те види ли?! Ще те видя ли?!
Неделя е семеен ден.
А с теб мечтаехме да сме семейство.
Неделя е семеен ден.
Моля те! Прекарай го със мен...


...ит отеивтсъсирп зеб яварпс ес ад агом еН
...бет то аджун анморго икшевочен мамИ
...ес инръв, ет ялоМ


Нощем не заспивам до късно, защото чакам да се обадиш.

И в нощта намирам всеки един спомен свързан с теб, за да мога по някакъв начин да се докосна до теб.А всеки спомен е толкова болезнен и толкова ме ранява.
Но аз си спомням…нищо, че боли.Глупаво, нали?

Сутрин ставам рано, защото чакам да се обадиш.Ставам и чакам…чакам, чакам, чакам…обезверявам се, но утре пак ще стана рано, за да те чакам.Знам, че е по-добре да остана заспала…така времето минава по-бързо и болката е по-малко, но аз ще стана и ще чакам.Глупаво, нали?

Излизам от къщи и чакам да те видя.

Глупаво вярвам, че толкова ти липсвам, че един ден просто ще дойдеш при мен, тихо, безмълвно, ще изляза и някъде, на някоя улица ще те видя да стоиш и да ме чакаш…Глупаво,нали…този ден навярно никога няма да дойде, а аз съм толкова глупава, че дори мисля и се надявам, че ще е още днес.И се разхождам…по всяка една градска улица, за да ти видя.Взирам се във всяка кола като твоята и чакам да те видя и най-лошо е, че вярвам, че ще те видя.И след всяко разочарование бавно, но сигурно в ума ми се прокрадва коварната мисъл, че дори да ме блъсне някой, не ме е страх.Глупаво, нали?

Не отделям телефона от ръката си.Чакам да видя твоето име на екрана.

Чакам, чакам и с всеки звън дъха ми спира.Глупаво, нали?

Знаеш ли колко съм глупава?

Стоя…чакам…и те оставям на времето…и те оставям да вярваш в глупостта, че времето ще ни излекува.Времето няма да ни излекува, само че всяка секунда, в която сме разделени ще ни разделя още повече.До деня, в който ще видиш, че вече е прекалено късно, че е минало времето….
Тогава аз няма да имам теб и ти няма да имаш мен.
Но пък ще имаме времето.
Глупаво, нали?


Аромата на кожата ти все още ме опиянява. Кожата ти ухае по един неповторим начин, който ме кара да не мога да му се наситя. Много пъти след като си бил при мен, дрехите ми, възглавницата ми са попили от твоят мирис. Зарявам цялата си физиономия, във всичко, до което си се докоснал. И макар да не е същото, липсата ти е по - поносима, когато аромата ти се носи наоколо.
Допира ти все още ме кара да настъхвам. Всеки път, когато ме докоснеш се чувствам като порцеланова кукла. И не искам да ме пускаш, защото ще се строша без пръстите ти, ръцете ти, лицето ти плътно до моето....
Целувките ти все още ме влудяват. С онази твоя неподправена страст, сякаш ще ме изпиеш цялата. Сякаш съм най - желаното същество на планетата. Сякаш за теб няма друга. Сякаш съществуваме само аз и ти и никой друг няма значение. Няма нищо по - разтърсващо от устните ти впити в моите.
Гласа ти все още ме кара да забравям. За всичко останало. За всички. За проблемите. Няма значение какво ми казваш. Гласа ти ме пренася в друго време и пространство.
Погледа ти ме кара да настръхвам. Независимо дали ме гледаш влюбено, безразлично, мръсно. Очите ти никога не ме оставят безразлична. Колекционирам погледите ти. Онзи на летището. Онзи, когато се разделихме. Онзи, когато за пръв път бях твоя...и ти мой. Онзи, при първото ми събуждане до теб. Онзи, когато ми направи палачинки за закуска. Онзи, когато се стахуваше, че съм много болна. Много, много, много...помня ги всичките.
Начина, по който караш колата си все още ме изпълва. Със стил, секси и адски възбуждащо. Обичам да те наблюдавам, как имаш пълен контрол над колата си. А погледа ти, следейки движението е безобразно нечовешки. Днес тайничко те наблюдавах, докато шофираше. Въпреки тъгата в очите ти, изглеждаше все така властен и контролиращ ситуацията. Обичам силни мъже, знаеш.
Вкуса ти все още ме обезоражава...Вкуса на кожата ти, на устните ти, на езика ти. Моят личен наркотик. Водиш до пристрастяване.
Все още влизаш в моят сън, с усмивката си - правеща го цветен... Как мечтая да не е само сън... или поне да бъде вечен! Все още нося твоята снимка, на която тъй безгрижно се усмихваш и започвам да се лъжа че ме искаш... Избирам твоя номер, играейки небрежно с телефона... Все още твоят поглед бодър променя във живота ми сезона... Все още мисля че за теб... целувките ми бяха тъй ... желани...Все още чувам твоят глас, унасяйки се тихо във съня си... Все още вярвам сляпо в нас, и винаги ще следвам любовта си! Все още си момчето мечта, в което влюбих се безумно... Едва ли някога ще спреш да си...моята прашинка - вселена, моята любов, моят свят...

Едва ли някога ще спреш да си ми всичко
...

Живота е прекрасен.
Днес отново се почувствах пълноценна, цяла, щастлива, позитивна, усмихната, спокойна.
Готова съм да гледам смело напред, без значение какво оставям след себе си. Защото е минало. И трябва да живея в настоящето.
Готова съм да приема нещата такива, каквито са, без да обвинявам себе си или някой друг. Просто така е трябвало да се случи. И единственото, което мога да направя, е да съм благодарна, че така са се стекли обстоятелествата. Опит. И не! Не преименувам грешките си с думата опит. Защото не беше грешка! Просто опит, от който научих много както за себе си, така и за хората, света, любовта.
Готова съм да се усмихвам на всичко и всички и да бъда над нещата, които позволявах да влияят на живота и настроението ми.
Готова съм да отворя сърцето си за всичко ново, красиво, диво. За всяка лудост, безумие...за любов.
Готова съм да бъда себе си отново! Усмихната, успешна, удивителна.
Няма да си пожелавам всичко да бъде наред, защото то вече е.
Аз съм щастлива и само това има значение.
Аз съм родена под щастлива звезда, имам късмет и знам, че ме очаква нещо невероятно. Нещо спиращо дъха....или някой!
Защото искам да обичам!
И обичам!

Опитвам...Наистина!
Да забравя...
Да съм си самодостатъчна...
Да се усмихвам...
Да бъда позитивна...
Да вярвам...
Да мечтая...
Да не плача...
Да се съвзема...
Да продължа напред....
Но!
Как да се науча да дишам нормално отново, без да боли, след като липсата ти е равносилна на липсата на кислород?!
Как да забравя какво сме имали?! Разговорите в скайп, по телефона, на живо...Нощите и дните прекарани с теб. Моментите, в които се чувствах най - щастливият, най - обичаният, най - желаният човек...Миговете, в които спираше дъха ми...
Как да съм си самодостатъчна, като ти беше моята половина?! Цяло на две как се дели?!
Как да се усмихвам, когато всяко нещо ми напомня на теб?! Как да се усмихвам, когато ти беше причината за усмивката ми?!
Как да вярвам и защо да се надявам, че ще срещна друг след като не искам друг, освен теб?!
За какво да мечтая, когато мечтите ни бяха преплетени в общи такива?!
Как да не плача, когато все още ми пука? Когато боли толкова силно и разкъсващо?! Когато не си до мен или си, но знам, че ще си тръгнеш?
Как да повярвам, че всичко ще бъде наред, когато нищо не е наред?! Как да бъда отново себе си, след като ти дадох всичко от мен?!
Как да не мисля за всичко вече изгубено, когато спомените са всичко, което имам?!
Как да продължа напред със живота си, след като ти беше моят живот?!
Tell me?!
HOW???



Всичко си има начало и край. С изключение на кремвиршите. Те си имат два края. Или ако си оптимист може би две начала.

Всичко си има времева граница. Начало. Край. Старт. Стоп. Плюс. Минус. От плюс безкрайност до минус безкрайност.
Аз съм до тук. Не защото не те обичам. Не защото не си всичко за мен. Не защото съм спряла да чувствам това, което чувствам вече 10 месеца.
Нито ще се оправдавам, нито ще се обяснявам на дълго и на широко. Нито ще те обвинявам, нито ще се самообвинявам.
Понякога просто не е писано. Понякога просто хората не са един за друг или ако са може би са се срещнали в грешно и неподходящо време. Понякога просто не се получава колкото и да се опитваш.
Боли...
БОЛИ, разбира се!!!
От безсилие да промениш ситуации, хора, събития.
А и всъщност нямаш право да променяш никой. Или го обичаш такъв, какъвто е или не. Всякакви опити за промяна са напълно излишни.
Не се предавам, не се отказвам да се боря. Просто реших да приема истината и да се примиря с нея.
Не обвинявам никой. Просто или е било писано, или е трябвало така да се случи.
---
Какво следва?!
Да се науча:
Да дишам отново, без това да ми причинява физическа болка.
Да се събуждам не с мисълта за теб, а с любопитство какво ли ме очаква през деня.
Да заспивам не с мисълта за теб, а с усмивка от преживяното през деня.
Да се събера...така, че отново да съм цяла.
Да съм си самодостатъчна и щастието ми да зависи единствено от мен.
Да не плача.
Да не си представям аромата и кожата ти и какво е чувството при допира ти с моята.
Да се усмихвам повече.
Да бъда позитивна и положителна.

ДА СЕ НАУЧА ДА ЖИВЕЯ без теб....

Истината е....
....че все още си ми муза.
....често мисля за теб.
...проверявам последната ти активност.
....някой ще бъде много наранен след този пост. Този път не ти.
....че, най - накрая съм готова да призная истината.
....че, и до днес ми липсваше по някаква садистично/мазохистично/психично - неуравновесена причина.
....че, нещата между нас не приключиха както трябва.
....че дори изобщо не приключиха.
....не приключиха, защото не можахме да седнем като хората и да си кажем всичко...право в очите.
....че ме е страх от погледа ти.
....че ме е страх, не толкова от самия ти поглед, а това, което бих могла да прочета в него.
....че и до днес аз просто не можех да продължа напред.
....че не бях готова да се разделим. Не и по този начин.
....че не бях готова да продължа живота си без теб.
....че, не можех да приема, че това е нашето ...The End.
....или пък може би можех да приема края, ако беше с едно Happy отпред.
....че след теб не мога да се доверявам напълно.
....че понякога се чудя какво е можело да бъде.
....че наистина те обичах.
....че след теб аз просто не съм същата.
....че често набирам номера ти, но точно преди да чуя сигнала за "свободно", натискам, червената слушалка.
....че не знам какво бих ти казала.
....че днес събрах смелост да те загърбя окончателно.
....че нищо друго няма значение, освен един, единствен човек.
....че се уморих да се измъчвам и самообвинявам заради теб и недовършения ни край.
....че днес, може да не е края на света за теб, но е краят на моите угризения, мисли и емоции по отношение на теб.
....че пречиш на настоящето ми.
....че не мога да му се насладя, заради теб.
....че, няма да позволя това да се случва и секунда повече.
....че времето не лекува всичко.
...че времето не лекува всичко(again). Но Емил го направи...

От днес...
....няма да си вече моя муза.
.....спирам да мисля за теб.
.....няма значение какво мислиш за мен.
.....съм благодарна на това, което имам и ще го оценявам.
.....нямам време да си губя времето в угризения.
.....няма значение какъв е бил краят.
.....няма да гледам назад.
.....всеки път, когато се опиташ да влезеш в мислите ми, ще си мисля за това какво съкровище имам до себе си и ще бъда благодарна, за това, че не ти, а той е в живота ми.
.....няма да ми липсваш! Няма защо да ми липсваш....
......си ненужен. За мен!
.......няма да сравнявам Емил с теб. Няма база за сравнение...
.......няма да се държа по начина, по който ти заслужаваш, с хора, които не заслужават....
.......няма да наказвам другите, заради твоите грешки.
.......ще повярвам в хората отново.
.......няма да живея в страх, че сърцето ми ще бъде разбито отново.
.......няма да се страхувам да обичам, да показвам и споделям чувствата си.
.....съм готова да те оставя напълно в миналото и да се радвам на настоящето.
.....ще бъда щастлива!

снимка: мое дело.

Дори аз да забравя, сърцето ми ще помни...


.


- Все още споменаваш името му.
Думите прозвучаха съобщително, но и с нотка на леко обвинение.
- Знам. - отвърна с чувство за вина.
-Мислиш ли за него?
Въпросът с повишена трудност. Въпросът, чийто отговор би оставил следи. Парещи и болезнени. Въпросът, чийто отговор не биваше, не трябваше и не искаше да изрича. Въпросът, който не трябваше да бъде задаван.
- Знаеш, че няма да ти хареса отговора. Тогава защо питаш? - отговори плахо и явно раздразнение се изписа по лицето й.
- Просто ми отговори! - категорично и ясно отсече. Заповеднически.
- Не ми повишавай тон! - надигна и тя отчаяно глас.
- Не сменяй темата! - вече ядосан и суров.
Нямаше измъкване. Трябваше да отговори.
- Понякога... - каза тихо, почти без глас, забивайки поглед в земята.
- Какво понякога?! - отговорът й далеч не му се понрави.
- Понякога мисля за него... - още по - тихо, шепнейки отговори.
- Какво си мислиш за него? - обидата и огорчението в гласа му пролучаваха от всяка дума.
- Сещам се понякога за някои случки...от миналото. - думите едва намериха път навън, сякаш й се искаше никога да не й се налага да ги изрича.
Истината. Признанието. Болката.
- Ти все още го обичаш. - същия съобщителен тон, като в началото на разговора.
Очите му обаче издаваха гнева му. Неговите най - големи предатели. Ако не беше забила празен поглед в земята, със сигурност щеше да осъзнае каква болка му бяха причинили думите.
- Аз обичам теб! - изкрещя в очите му и за пръв път двамата срещнаха погледите си.
Веднага съжали, че го беше погледнала. Очите му прогаряха дупки в сърцето й.
- Тогава защо мислиш за него? - отчаяно извика той.
- Не знам. - прошепна, а сякаш отговора й беше събрал цялата болка на света.
По треперенето в гласа й знаеше....следваше дъжда.



Живея в съмнения. Вечни и нестихващи. За всичко и всички.
Вярата ми никога не е на 100 процента, а купищата съмнения ме разкъсват на малки парчета. Дърпат ме във всевъзможни посоки. И никога сигурна. И никога спокойна.
Влюбена съм. До безобразие. До безумие. До лудост. До болка.
Обичам както никога досега. Не само, че ми дава крила, но и ме кара да се чувствам в безтегловност. Почти космически. Почти божествено.
Знам, че съм обичана. Чувствам го с всяка клетка, с всеки атом на тялото си. Доказва ми се постоянно. Казва ми се непрекъснато. Усещам го дори на 3000 км.
Аз обичам. И мен ме обичат.
Щастлива съм.
Но хората винаги си отиват. People always leave. Особено от мен. Всички рано или късно ме напускат. Преди мислех, че проблема е в другите, но ако всички напускат точно мен...е, явно аз съм проблема.
Страх ме е.
Страх ме е, че един ден няма да бъда обичана. Че един ден моя красив принц ще се събуди и ще осъзнае каква точно никаква принцеса не съм. Ще прогледне и ще установи как аз далеч не съм красивия лебед. Ще му просветне и ще разбере, че съм от грозните патета, на които не им е писано еволюират. Че не съм жаба тип "кандидат - принцеса". Че неговите целувки няма да ме превърнат в прелестно създание, заслепяващо всички с красотата си.
Аз съм си аз. И ничия магия, фея, целувка не променя факта, че съм разсеяна, вечно забравяща, трудно задържаща вниманието си върху нещо, вечно с ново мнение, постоянно спъваща се, падаща, толкова забляна, че се удрям многократно и във всевъзможни предмети, силно емоционална, напълно луда и неуравновесена, често недоволна и мрънкаща личност. Заради всичките ми съмнения, притеснения, угризения съм дори и пъзла. Страх ме е. Нима може най - прекрасното същество на планетата да съществува до непохватно, объркано и лудо същество като мен?! Никога.
И той ще се усети. Някога.
И това не само ще разбие сърцето ми. Това ще ме довърши. Напълно. Завинаги.
А аз съм убедена, че рано или късно той ще прогледне, ще се събуди, ще се опомни, ще разбере...че аз не съм лебед. Че аз не ставам за обичане.
Имам два избора.
Да се измъчвам и притеснявам кога ще ме зареже или да се наслаждавам на времето, което ми е отредено с него.
Избирам второто.
Да, аз съм човек на съмненията. Никога в покой. Никога спокойна.
Но и обичам както никога до сега. И ще направя всичко по силите ми, за да му се насладя. Един живот не би ми стигнал, но...
Ами ако утре се усети...в каква грешка е?!
Но аз все още имам днес...
И обичам!

12.
Само още 12.
Дни.
До прегръдките на Е. До дъха му галещ лицето му и усмивката, неслизаща от моето.

Няколко седмици в главата ми няколко фрази кънтяха. Няколко изречения, които просто превземаха съзнанието ми с всяка изминала минута. Аз отказвах да им обръщам внимание. Отказвах да ги слушам. Беше като развален грамофон, повтарящ една и съща песен отново, и отново. Някоя разбиваща и разболяваща балада. На която да размажеш кръвта от раните по сърцето си. Балада, която те оставя без сълзи, но със следите от тях. Солени и сухи. И парещи.

Отново е вечер и отново има звезди. Между тях проблясва друга светлина. Сякаш ми намига заговорнически. Или подигравателно. Ехидно.
Светлината от самолет. Самолет, на който няма да се кача. Самолет, за който нямам билет. Самолет без запазено място, F13 например, за мен. Самолет, който няма да отведе мен до Е. Самолет, който сбъдва желания, реализира мечти и осъществява дългоочаквани срещи. Но не и моите....

Отказвах да го приема...Факта, че това беше истината. Имах чувството, че ако го напиша, то това би било писменото доказателство, че съм се предала, че се отказвам, че не вярвам в силата на позитивната мисъл. Отказвах да го приема. Отказвах да живея с мисълта, че съм..спряла да вярвам. Надеждата е голяма работа.

Преди 12 дни все пак се случи. Дали заради положително мислене,дали защото Вселената ми е съдействала, защото го исках толкова силно, звездите са чули желанията ми...или просто съм късметлийка... аз получих билет за Рая. Днес остават още 12 дни до моя личен облак от щастие. По средата съм. 12 минаха, 12 остават. Но чакането...със сигурност си струва.

Аз бях светлоброец. Виждах самолетите и броях моите пропуснати възможности. След 12 дни се отказвам от тази титла.
От теб очаквам да си звездоброец...и с пръсти бавно да броиш звездите. Тези на небето и тези по коремчето ми. А когато пръстите ти се уморят...опитай с устни...

12. Само още 12.

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници