Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

На мен ми се случва почти всеки ден. Неизменната част от живота ми.
Криво ми е, както напоследък ми е...И искам да ти го кажа...искам да крещя, да викам, плача, а гримът ми да се размазва без грам да ми пука. Гримът, който ми е нужен, за да поддържам илюзията за "желязната лейди", гримът, който скрива следите от сълзите ми. Гримът, който изтрива отпечатъците от поредното недоспиване. Другите не трябва да знаят. Не мога да го допусна...
Но ти...ти си друго нещо... Във всеки един момент искам да разголя душата си пред и само за теб. Човекът, който може би единствен би ме разрал. А дори и да не разбере, все пак ще ме обича все така непроменливо, силно и константно.
Все си казвам..."Тази вечер ще е"...Вечерта, в която ще ме видиш така, както никога не си ме виждал, по - гола и уязвима от всякога. Защото само ти би разбрал.
Но теб те няма. Ти си зает. или поне не свободен за мен...
Може би със теб объркахме...Може би аз не съм любовта на живота ти...може би просто съм твоята сродна душа. Или пък ти моята....
Защото аз имам нужда от теб и ти го казвам...а ти отговаряш хладно... "И аз какво да направя?". И ти си "железен". За пред хората, често и пред мен. И рядко съм те виждала само по душа. Но тогава аз си нося маската...
Никога не сме били двамата разголени и откровени по едно и също време. Може би е крайно време...А теб те няма...
И когато слагам парче шоколад не ми е сладко както преди. Любовта ми към шоколада си остана същата, но не е същото без теб.
Криво ми е. И съм с парче шоколад в ръка и размазан грим. А теб те няма. Горчи и трудно се преглъща...

Всичко започна преди нчколко месеца, когато видях едно Ауди Q7, паркирано пред блока ми. Да забравим за миг страстта ми към тази марка...Въздъхнах и си се представих мен самата във въпросната кола. Сигурно хич не би ми отивала...на пискливият глас и косата във всички посоки.
Изведнъж излязох от транса си, загледана в регистрационния номер. Нямаше никакъв номер... Пишеше Lycklig...Щастлив на шведски...Подминах колата, а в главата си повтарях "щастливец, щастливец...Щастлив Щастливец". След няма и месец се появи едно Порше със същата регистрация, Аудито беше изчезнало. Разбрах, че колите са на продавач на коли и кара най - хубавата в наличност...
Преди няколко дни видях нова кола. И познайте...пак щаастливеца я притежаваше. Тогава се замислих...Ако наистина е толкова щастлив защо е нужно да бъде повторяно отново и отново?
И колко ли пъти ние хората казваме, повтаряме и твърдим нещо, което със сигурност не е така, щом има нужда от толкова повторения...
-Как си?!
- Добре...Да, добре съм. Всъщност съм доста добре.
И повтаряме нещо хиляди пъти и не толкова с цел заблуда на противника...Сякаш опитваме да се самоубедим, да си внушим и да се почувстваме добре. Уж една лъжа повтаряна 100 пъти ставала истина...Но дали?
Когато всичко е наред няма нужда от повторения...Когато всичко е наред не е нужно да изговаряш или пишеш каквото и да било...
Забелязвам, че имам муза да пиша по време на трагедиите в живота ми...или на свръхемоционалните ми състояния...и когато се мотивирам, че всичко ще е наред...
Когато обаче нещата са се наредили и наистина всичко е както трябва и както ми се иска...аз съм безмълвна...Нямам думи. И не е и нужно...Защото тогава сърцето ми пее мелодия, която не би могла да бъде написана на хартия. Сърцето ми шепти думи, които не биха имали смисъл и логична последователност, които не биха могли да бъдат формулирани. Когато съм щастлива, сърцето ми лекува, а устните и пръстите ми си почиват...
Щастливец...Дали?!

Надеждата е голяма работа. Последните 2 седмици съм в очакване на нещо голямо. Големите неща рядко се случват на малките хора. Аз малка ли съм? Напълно възможно...Мечтите ми обаче, са съвсем друга история. Големи, абсурдни, сюреалистични, налудничеви, понякога наивни и глупави, а често са като Дон Кихот...заблудени и загубени.. Дон Кихот обаче и неговите мелници изчезват в края на историята...Той осъзнава колко луд е бил и му хрумва, че май не е бил съвсем в час. Моите мечти обаче нямат такъв шанс. Абсолютни ексцентрици. Често ми се иска да бях малка с малко по - малки мечти. Щях да се радвам на съвсем ежедневни неща, да имам мляко в хладилника, една четворка на някой изпит, колкото само да мина без поправка, да се радвам, че съм си взела чадъра и косата ми няма да се развали. въпреки, че тя горката винаги е във всички посоки, а стилизиращите продукти за коса нямат власт над нея...Само първите 10 минути..След това е "елате я вижте"... Моите мечти са...гиганти. почти като Голиат, а аз съм Давид...с малката надежда в ръка...и Замерям мечтите с надежда, а те вместо да паднат, растат ли, растат. Ако бяха тикви, току виж се превърнали в каретата на Пепеляшка. Но не...те са моя личен ескорт към разочарование....което често ме наляга. Когато имаш ненормално големи мечти и надежди...Хм..както е казал Оскар Уайлд: „В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш.“...

Казват, че надеждата умирала последна, защото се намирала на дъното на кутията на Пандора. Е, моята е заровена и скрита много по - дълбоко. Така че, дори да се обезкуража за момент тя винаги напомня за себе си...
В момента съм в очакване...защото понякога сбъдването на мечтите не зависи единствено и само от нас. И чакам с моите щраусови крила...Току виж ми ги отрязали и тях...Но има шанс, има надежда...все пак да полетя...

п.с. Никак не е лесно за преглъщане, че мечтите ти зависят от друг...И някой друг има силата да те погребе или извиси, да те направи най - щастливият човек на планетата или най - нещастния...
А казват: "Нека силата бъде с теб..."


I’ll stay up till Twilight,

to see the new moon,

and if I’m lucky,

I’ll see the eclipse,

at breaking dawn,

and the whole time,

I’m sitting with you,

under the midnight sun.

What more can you wish for?



Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници