Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."



Правя се на кораво копеле.Хах...Непукист. Не ме трогват тея неща.
Пълни гглупости. разяждам се...умирам...от гняв, яд, обида...Не, че имам право да се сърдя...Ти си ми точно никакъв, ама пука ми. Направо не знам къде се намирам.
Кораво копеле. Достатъчно силна. Да, ама друг път.
Супер съм слаба...
И си казвам, че няма смисъл да се трогвам и да ми пука...и да се ядосвам. Че има хиляда други важни хора, заради които си струва да се усмихвам...ама не...ти ми крадеш правото на щастие. С липсата ти, с безразличието ти...пълен ignore.
Ама ако си мислия, че ще видиш гърчеща се и ревяща, и преследваща те....можеш да го забравиш тоя филм. Аз ще се самоунищожавам и разкъсвам тайно. Ще страдам в нощите, в които съм се надявала да съм с теб...

п.с. Черни облаци са надвиснали над балона ми и вече нищо не е същото..



"Не помнят жените очите на добрите,
а помнят мъжете, разбили им сърцето.
Не помнят жените сълзите от лъжите,
а молят за още, от лошите момчета нощем."

Не мога да си го обясня...Няма никакво логично обяснение. Всички жени уж искаме да бъдем обичани, уважавани и глезени. Обаче като го получим или не е достатъчно, или не е достатъчно вълнуващо, няма тръпка може би.
Жените обичаме драмите. Обичаме да ни е гадно. И да сме жертви. Да, трудно и непонятно за разбиране, за приемане и асимилиране, но е така.
Ако имаме мъж, който ни звъни, само за да ни чуе гласа, то или ще го обвиним за обсебен или за досадник. Ако обаче иска да пие бира с приятели всеки петък, то той не ни обръща достатъчно внимание.
Ако ни подаряват цветя без причина, то ние обезателно ще намерим такава - цветята са начин за реванширане...той е изневерил Нещастник.
Ако обаче не ни подари нищо, то той не се интересува от нас и не ни цени.
Ако някой желае да ни почерпи или плати сметката казваме: ""Какъв е тоя, дето си мисли, че с един коктейл ще ме купи." Ако обаче мъжа иска да поделим сметката, то той не е никакъв кавалер и издребнява за някакви си 5 лв. мохито.
Ако някой ни говори мило и влюбено, си мислим:"Тоя с тези евтини трикове и сладникави думи да не си мисли, че ще ме вкара в леглото?!". Ако обаче, човекът до нас не говори за чувствата си, то той просто ни използва, не ни взима насериозно и е безчувствено копеле.
Ако някой иска да ни представи на приятелите си, то непременно си мислим, че иска да покаже новото си завоевание и да се изфука. Ако обаче не ни запознае с някой негов авер - то това е сигурен знак, че не ни взима насериозно.
Защо изобщо тръгнах да пиша този пост.
Жените искаме интрига. И ако няма такава си я търсим или създаваме. Жените обичаме драмите...и сълзите...
И изобщо не сме наясно със себе си. Ако получим това, което искаме, то не е достатъчно или бързо омръзва. Ако обаче един мъж се проявява като пълен идиот, то въздишаме като глупачки.
Ако един мъж не прояви интерес към нас, еми точно него искаме. Ей така, да си докажем, че няма пък, ще ме заиска...Къде ще избяга. И като парцали се мъкнем и влачим след "тежкаря" , и звъним, и го търсим, и си въобразяваме....Тук се сещам за филма "He is just not that into you"(Той просто не си пада по теб), в който една от главните персонажи все оправдава липсата на интерес на някой към нея с глупости. Може би е бил зает и затова не се обажда. Може би е станал някой инцидент...Я по - добре аз да му се обадя...
Защо се получава така?! Ако за някой сме принцеси, не...ние търсим да бъдем нечий парцал...
А като станем парцали, ревем за принцове и мило държание...и после пак парцали...Кръговрат...Човек винаги иска това, което няма...
Жените сме странни създания и това е...


Няма такова кофти усещане. Чувство....Ужасена съм. Изплашена. Не до смърт...Не, косата ми не е наелектризирана, както по анимационните филмчета след бръкване в контакта...
Обаче ако имах коса по сърцето, то би било като таралеж в момента. Да, имам си хубавата мотивация и муза за Фотошопа, ама друго ме тревожи. И ме плаши.
Наумих си нещо един ден преди да се върна в Швеция. Бях и силно убедена, че така трябва, че всичко би било повече от отлично и невероятно..
Нали знаете, жените имаме способността да си фантазираме и по - лошото е, че си и вярваме. Създаваме като Дон Кихот въздушни кули, но те не издържат и на най - лекия и безобиден полъх. Страх ме е. Страх ме е....По дяволите, по ангелите и останалите херовимски изцепки...Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!

Какво съм и тръгнала да го повтарям, сякаш с нещо ми помага.
Ще направя нещо, което не съм правила и едва ли бих направила за някой друг...
И не, не искам паметник, не искам благодарности и почести и прочие...но е страшно да остане незабелязано усилието ти....и обидно. А аз не обичам да съм сръдла. Въпреки, че ми се случва.
Страх ме е, че ще направя нещо, а на човека заради когото го правя, няма да му пука. Даже ще му се иска да не съм го правила. Че съм си въобразявала, че има нещо, там където го няма...Страх ме е, че ще ми се иска да затичам, за да се гушна в него, а ще се блъсна в стена.
Че всичко е било плод на моето жалко и измамно въображение и че всичко е било излишно...Че всичко е било напразно...
Много ме е страх...
Да, аз ще продълва ще направя каквото съм си наумила, но сърцето ми е сковано от страх. Притаило дъх, ускорило своя ритъм и в очакване...дали ще бъде разбито или ще се изпълни с море от ...хм, да всички знаем какво. Да не слагаме в тигана нещо, което още не сме уловили...

Песента, отговаряща на настроението и емоциите ми:


Драги ми, Смехурко...хехех...Не съм писала вчера и вече ми липсва. Писането. Направо не знам как се задържах с този блог. Този път има нещо...4 - ти подред и още незарязан. Това е чудо на чудесата.. Аз съм човек, който много силно иска нещо...но ако се обезверя в някой момент, цялото ми желание отива подяволите. И понякога става заради дребни неща. Трябва да се науча да се контролирам в такива моменти и да не позволявам глупости да ме демотивират и да ми крадат от щастието. Защото когато искам нещо, само мисълта за него ме изпълва с едно такова топло чувство отвътре...Като...хм, да събираш картинките от дъвки "Турбо" и най - накрая да ти се падне желаната кола, след хиляди повтарящи се. Като получаването на коледен подарък, който дълго си чакал.
За какво искам да пиша...за едно топло чувство....което ме налегна последните 3 дни. За едно изречение, което ме прави безкрайно щастлива и благодарна. За мотивационното, крейзи писмо, което написах. Да, все пак кандидатствах..
В понеделник се срещнах с една от новите ми учителки по шведски. Имам 3 - ма учителя - две страхотни мацки и един преподавател, който е леко странен. Не съм сигурна дали странността му е в положителен или отрицателен аспект, но за щастие с него ще се срещам едва веднъж седмично. Та едната от мацките, на 52 години, но супер топла, енергична и емоционална личност, с младевки дух, разказа малко за себе си и пита за нас. Аз си казах, че искам да уча за Текстилен икономист(нещо, което си нямам и на представа дали се превежда така на български, но това е буквалният превод от Textilekonom). Казах и за любовта ми към Фотошоп. И каза, че дъщеря й е била дизайнер в една модна къща(за която и кандидатствах), но получила предложение за работа в Хонг Конг и напуска. На следващия ден се появи анонса. Обявата. Заветната обява, за която толкова обяснявах в предишния пост. Та именно заради тази учителка и дъщеря й ми щукна пак да включа Фотошопа. Бях забравила какво сладко удоволствие изпитва човек като "сътвори" нещо от нищото...
Но пък не се вземах насериозно, за да кандидатствам. Все пак колко ли хора с образование ще кандидатстват. А аз - самоука. Но пък си казах:"какво толкова, нямам какво да губя". и дори и да не ме викнат за интервю не значи, че не съм добра в графьорството, а че просто търсят друг типаж, с други идеи и прочие. За тази длъжност се иска човек, който пасва на концепцията на фирмата. За мен аз пасвам, но е въпроса те - шефовете - какво мислят.
Все пак само се надъхвах, докато не видях С. какво е написала на скайпа си - "Феномен? За мен има един единствен феномен, носещ името ТЕДИИИ! ".
С. наистина вярва в мен..понякога по неразбираеми за мен причини. С. хареса 3 - те графики, които сътворих в последните 2 дни.
Едва ли съм феномен, нито съм детето - чудо, нито и математически гений не съм. Но някой ме цени. И вярва...в мен и успеха ми...и знае през какво съм минала и не му се вижда едно голямо нищо..
С. си направи блог, вдъхновена от моя...Който ще ви представя тези дни. да видя, че няма да е несериозница като мен преди с блоговете ми...
Та, кандидатствах...мотивационното ми писмо няма нищо общо със стандартните и сигурно има доста грешки. Все пак за 1 година не мога да съм перфектна по шведски. Но! Аз вярвам в себе си и се гордея с това, че събрах смелост и опитах!
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му....нали така?!

От час и нещо ми е много приповдигнато настроението. Тананикъм си:
You can stand under my umbrella
You can stand under my umbrella
(Ella ella eh eh eh)
Under my umbrella
(Ella ella eh eh eh)
Under my umbrella
(Ella ella eh eh eh)
Under my umbrella
(Ella ella eh eh eh eh eh eh)
Лялялял...
Защо ми е така весело?! Нещата не са толкова сложни, колкото ги мислех и аз и хубавата ми сестра - естествена блондинка. Тя в момента е на самолета, летящ към Бургас, така, че хич не я мисля...ще оцелее без мен 2 седмици. Не съм сигурна, че аз ще оцелея без Феликс толкова, но ще опитам. Какво друго ми остава.
Може би няма да ми се наложи да лъжа като...хм, айде, да не сме расисти...като възрастна жена от ромски произход...Може да се размине просто така...Това, за което техлих мъничко от кредитната карта постепенно поевтинява...Направо изненадващо. Но нека. Както е казал добрия, стар приятел на моята В. - Мечо Пух - "колкото повече, толкова повече"...
Друго какво...получих плана за шведският ми курс...ще имам адски много часове, 3 - ма учители, получих програмата на един от тях, за това какво ще правим в неговите часове...и само този план ми се вижда неизпълним, а като получа планирането на другите двама сигурно ще ми се доплаче...Не, шегувам се,. Стигнала съм до тук, получила съм невероятния шанс да бъда в интензивен клас, в който се влиза само с препоръка. Клас, който за 4 месеца ще мине всичко, което шведите учат като шведски език в гимназията(тук са 3 години, не 4). Та ще чета книги, пиша рецензии, доклади, дебати, статии, есета, ще правя устни и писмени презентации, интерпретации....тулкувания...Няма начин, като съм се хванала на хорото, ще си го играя...Уморена, изтощена, гладна хиена....(тука вече заби на чалгия...), не ме интересува, ще се справя, каквото и да ми струва.
Целият ден имам усещането, че сме сряда, а е едва вторник. Мн странно чувство.
Та, на какво се дължи доброто ми настроение...често преглеждам анонсите за работа в шведското бюро по труда. Защото работя почасово и понякога. Но ми се иска това да се промени...Та, чета си аз и попадам на мечтаната работа...И се вдъхнових...Защо ли...работата е Графичен дизайнер към една от най - популярните шведски марки за дрехи. Марката е известна навсякъде около Швеция...Норвегия, Дания, Финландия...И е стартирала като малка фирма именно в града, където живея. Тук са стартирали и известните H&M. Макар, че все още ги нямаме в Бг. Та, Бурос(Borås) е текстилният център на Швеция. Май се поотплеснах.
Та, мисълта ми е...за хората, които ме познават от по - отдавна, знаят, че съм доста добра с графичните програми. И съм самоука. Беше ми интересно и научих доста и интересни неща съвсем самичка. В обявата искат и Adobe Indesign, и Adobe Illustrator, които аз не умея. Но пък имам доста различен стил от всичко, на което съм попадала тук. Бързо се уча...приспособима съм...Както и да е. Дори не съм сигурна, че ще кандидатствам. Дори не знам била ли оценили нещо извън нормите, нещо не съвсем традиционно. Но пък...тази обява ме накара да се замисля, че на лаптопа(който имам от началото на февруари) нямам нищо, минаващо за портфолио. Защото човек може и да може да работи с Фотошоп или Пейнт Шоп Про и прочие други програми, но дали може да твори си проличава само от работата му.
Беше ми едно сънено като се прибрах преди около два часа в къщи. Сега ми е превъзбудено, приповдигнато и весело. И имам муза...и ми се твори...Ей така, заради удоволствието...
Аз ви оставям и включвам Фотошопа....


Under my umbrella
(Ella ella eh eh eh eh eh eh)....

П.С. Лудостта подарява на всички четящи по един голям, красив и шарен балон. Бъдете вдъхновени!


Дилема...
При някои нещата се нареждат, моите не съвсем. Или поне още не знам как биха се наредили.
Стели, честито за взетите листовки! Радвам се и за заветните 10 цифри, които получи...След доста перипетии, най - накрая ги получи. Просто едни числа, но в комбинация, са олоцетворение на мечтата ти. Тя ще стане съвсем скоро реалност, убедена съм! Просто вярвай! Както аз не спирам да вярвам в теб, така и ти повярвай в себе си, колко прекрасна си и как заслужаваш цялото щастие на Земята. Ти си изключителна, усмихната, успешна, удивителна(да, помня!).
Пу...часовникът пак не е на моя страна. Трябва да лягам, защото утре ще ставам в 7 сутринта. Не, че е толкова фатално, просто напоследък се чувствам уморена, постоянно. Добре, че следобеда подремнах, че...иначе досега да съм забелила очите.
Утре сестричката ми, сладкия ми племеник(който е истински гений, но за това ще разкажа утре...) и гадвето на сестра ми отиват на почивка в Бг. Цяла седмица ще си джиткам сама в къщи. Дано не издивея. От друга страна ще имам доста за правене, та дано умът ми не е зает със самотата ми. Утре съм и на гости. Ще се срещна за пръв път с две прекрасни млади дами, и приятелка, с която не съм се виждала от седмици.
Надявам се и тя да ми даде малко наставления за щуротиите, които са ми в главата.
Имам идея. Имам желание. Имам мечта. И имам цел. Но много хора са против. Например сестра ми и майка ми.
Особено сестра ми...защото, за да постигна това, което искам ми се налага да излъжа здравата(без последствия за някой друг), да изтегля пари от една кредитна карта, защото моите пари идват на 25 - ти, а тогава е прекалено късно..а лихвата...ще ме оскубе здравата, да пренебрегна даден ми шанс и много наваксване. Плюс стресирането.
Но за мен си струва. Струва си всяко усилие, действие, трудност. На моменти се обезкуражавам и си казвам: "абе ти луда ли си, ч си стой на дупето"...обаче...сърцето си има причини.
Та...Объркана съм. Струва ли си?! Има ли смисъл?! Ще бъде ли оценено и то от някой конкретен?! Ок, ще направя, каквото искам, но после....Няма ли после да стане още по - трудно и по - объркано...
Как се чувствам?! Объркана и луда. Не със всичкия си...Ненормалница, кукувица, тотално изтрещала.
Сестра ми мисли, че съм обсебена от идеята. Че трябва да се погледна отстрани..Че ако човек желае нещо толкова силно и е готов на всичко, за да го получи..то или е за нещо много хубаво или за нещо много опасно. Тя твърди, че е второто. Че вървя по ръба на бръснача...
Не искам да падам от високо. Не искам и да хвърча в облаците напразно. Но ако ще падам, то поне искам да знам, че е така, защото съм скочила, а не защото някой ме е бутнал. Защото съм рискувала, защото съм била достатъчно силна да преодолея трудностите и да се изправя срещу важни за мен хора, в името на мечтата...Но пък и нали знаете:"внимавай какво си пожелаваш!"...Независимо дали се случат нещата както ги искам или не, ще има последствия. И ще си ги понеса. И като нищо и в двата случая сърцето ми ще е разпарчетено...
Дали си е струвало...Предстои да видим. Обещавам отчет в най - скоро време...


Преди 13 минути(българско време) нечий рожден ден започна. Като донапиша този пост ще са минали може би 30 мин.

Е. днес става на 20. Днес, 16.08.2009 г. От седмица очаквам да дойде днес. Глупаво. Не, че ще бъда някъде около Е. или нещо подобно. Просто винаги се вълнувам за рожденните дни на хората, които са важни за мен.
Помня как както бях по - малка броях 60 дни преди рожденния ден на важен за мен човек. Да, Гери, твоят рожден ден. Все пак е точно два месеца преди моят...
Но, този пост не е за моите вълнения...Или поне не за отминалите такива.
Няма да съм с Е., няма да го видя, няма да го поздравя лично. Не, че и на него ще му е точно до мен, дори да бях на метри от него. Все едно.
Аз обаче от часове стоя и гледам часовниците...този в кухнята, за който съм напълно наясно, че е с 6 минути напред, но някак си да се уверя, че няма да изпусна заветното 00:00 часа. Полунощ. Часовника на телефона, часовника на лаптопа, часовника на телетекста, който за пръв път използвам от години и бях забравила дори кое копче е за него....
Гледах филм, който паузирах на всеки 2 минути...четох една от книгите, купени в България...на всеки 5 прочетени реда пак поглеждах към часовника...
Побърках се, изчака ми се чакането...
Смс - а ми до Е. е написан още в късния следобед. Прилежно запазен в чернови, за да не стане нещо в последната минута...Че като бързам съм пълна трагедия....
Както и да е...исках да съм една от първите, които ще му честитят. Не знам, сякаш реванш...За кое ли...
Кой е Е.? И защо е толкова важен...Добър въпрос. Напоследък все такива ми задават. Многопластови и сложни за обяснение...Или пък са си доста лесни, но истината трудно излиза наяве. Някак си ми е трудно да говоря или пиша за някои неща...Чувствам се уязвима и твърде открита. И ме е страх...От отхвърляне, от неприемане, от неразбиране, от нараняване, от присмех...Защото вече многократно искреността и откровеността ми са ми донесли именно тези неща.
Е. ?! Е. е човек, който се появи изневиделица в живота ми и ме накара(и продължава да го прави без и да подозира) да се чувствам по един забравен от мен начин. Е. нахлу отникъде и преобърна иначе уж подреденият ми живот на...хм...няма да споменавам за градуси, че и без това ми е горещо като говоря на тема Е.
Е. днес има рожден ден. И каквото и да му пожелая ще бъде малко...и ще се изгуби из множеството други пожелания, който ще получи.
Искам да кажа само едно:
Е., благодаря на Бог, че те има и че ми се случи.


Честит рожден ден!

Къде бяхме аз и блогът ми?! Той тука си беше, мен ме нямаше...Не, че нямах интернет там, където ме отведе сърцето ми, но...Някак си, когато ти е най - хубаво...не ти се пише за това...Поне на мен рядко ми стигат думите, когато съм HaPpY. Когато пък ми е криво...ми стигат всички думи, но пък някои от тях са адски цветущи...Та, опитвам се да пиша, когато адреналинът ми е в границите на нормалното...
Къде бях? В България...Купих си билет на 26 - ти юли, летях на 28 - ми, два дни по - късно. Такава съм...импулсивна. Във всяко действие, мисъл, постъпка. Следвам сърцето си. И то ме прибра в Добрич. Бях и в Пловдив, Варна, на село и прочие, но всъщност последните дни в Добрич си бяха тези, за които си струваше да се върна. При мен не минава без драми, наранявания - физически и емоционални..., без големи свръх - дози адреналин. Абе...емоции. Всякакви.
Бях си на родна земя 2 седмици. Равносметката...Заминах с 11 кг. багаж. Върнах се с 21. Заминах с сърце, поочукано оттук - оттам, но цяло. Върнах се с част от сърцето ми, една друга част си остана там...в Добрич.
Не се и доближих до моренцето...само от една варненска тераса, от стъклената стена в Екстраваганца(пак във Варна) и от колата...да де, и от самолета го гледах. Все пак самолетът ми кацна във Бургас и оттам и тръгна в последствие.
Някои отношения оправих, други...съвсем се развалиха.
Исках да си купя около 10 книги, но равносметката е само 2. Но пък ще си ги поръчам от "Пингвините", те поне имат чужбинска доставка.
Заминах с 4 чифта сандали...връщам се с 8...тук, а и в Бг имам скромна колекция, но все нямам място в багажа...
Върнах се във вторник вечерта...Днес сме петък, а аз още чувствам една пълна неориентираност. Нещо не съм съвсем наред. Едно ми е...никакво. Не, не ме наляга апатията...Просто в мислите си съм в Бг., тялом съм тук...

Някой адски ми липсва...Липсва ми Е.


Много ми е объркано да обясня какво чувствам в момента...Не, че ти ми вярваш, че мога да чувствам и че там някъде в ляво имам сърце. Намира се едно. Нямам повтарящи... Нямаш и интернет, така че този си ми пост дори може и да не е посветен на теб. Посвещавам го на себе си. Ей така, да си кажа жалката теза, гледната точица...

Защо така се получава с теб и мен?! Когато се разделихме за последно преди....хм, 10 месеца...някак си и аз и ти знаехме, че няма връщане назад..Сега обаче ми каза...на летището...като ме разплака за незнам си кой милионен път...че за теб края е сега, като ти казшам, че не искам да се сдобрим...След 10 месеца раздяла..След като от толкова време се опитваме да сме само приятели...
Даже в момента ми се пълнят очите и изобщо не знам как да си формулирам мислите...Ти ме питаш защо плача, след като не те обичам вече..Обичам те, как да не те обичам! Но...не по онзи начин, не с любовта на влюбените...Обичам те, защото си бил 3 години неизменна част от живота ми, защото сме имали много и хубави, и лоши моменти. Обичам те като...дори не като приятел, защото с приятелите човек не трябва да смесва любов и обич. Ти си важен за мен и това ще остане така. Просто те обичам, но не съм влюбена в теб. Не мога да се преструвам, че не ми пука за теб, че не искам да знам как си...Искам. Но...ох, как да го обясня...дори на себе си не си го обяснявам..Плача, защото си ценен и важен за мен, защото не искам да страдаш, защото не искам да се надяваш...
Плача, защото се чувствам лош човек. Защото не мога да отвърна на чувствата ти...Защото във всяка моя прегръдка виждаш любов, а е просто обич...
Не че не ми е минавало през главата да се съберем, но беше доста отдавна...
И ти ми казваш...Мога да те направя щастлива...Мога да те накарам пак да ме обичаш...
Да, ама вече сме опитвали хиляди пъти и не се получава..Просто не сме един за друг...не и по ония начин...Искам да мога си пия кафето с теб, да се смеем, да си говорим щуротии...да ни е хубаво, но чисто приятелски...И мисля, че би се получило...Просто на теб ти трябва повече време или и аз не знам...
Казваш ми, че сме били малки и затова не се е получило...Да, може и така да е, но аз не искам да живея с поглед, зареян в миналото, с надежди и очаквания за миражи..

Искам да дам шанс на себе си и на теб да бъдем щастливи, поотделно. Искам да дам шанс на някой друг да ме обича и да ме прави щастлива. А ще съм най - щастлива, ако и ти намериш момичето, което си е за теб...Защото аз не съм...Просто...някои различия са твърде големи...Сблъсък на две вселени...Буквално. И някак си не се вписвам в твоя. Ти в моя можеш да си ми само приятел...
Съжалявам за нчкои неща. Не е трябвало да се случват. Съжалявам, че все още се надяваш...Може би не трябва да поддържаме контакт известно време... Може би след 2-3 седмици ще срещнеш любовта на живота си...Човек никога не знае как ще се развие живота му, къде и как ще се запознае с интересни хора и защо не и да срещне любовта...
Обичала съм те! Искала съм те! Винаги ще си важна част от живота ми и имаш запазено място в него като приятел...
Може би след 2 години ще четем това и ще ни е смешно...ти ще имаш твоето си момиче...аз ще имам...хм, още един племеник, който ще си ме обича, и ще ми казва: "Моето Теди"...може пък и да си имаш супер яка работа, аз може и да си нямам нищо...но ще се радвам да имам теб за приятел...

Бъди безумно щастлив, С. ! Ти го заслужаваш...

п.с. аз ще съм си тук, чакайки момента, в който ще можем да бъдем приятели..

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници