Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

Какво вдъхнови този ми пост? Едно клипче, гледано милиони пъти в YouTube. Клип, различен от стандарните сватбени записи. Клип, който не показва строги и почти маршови стъпки, не звучи Мелденсон и шаферките не пърхат с мигли. Това е сватбата на Джул и Кевин, от Сайнт Пол, Минесота. Сватба, която ще се запомни. Крис Браун, песента му "Завинаги"(Forever), с чупки в ханша и най - добрите в бранша, както обичаше да казва един приятел. Как едни шаферки се поддават на ритъма, как младоженец прави кълбо, и как неговата възлюбена танцува в булчинската си рокля пред погледите на изумените гости. Ето това е новатортво. Защо това се е случило? по инициатива на булката, която искала да изрази себе си по този нетрадицонен начин. Гледайте!

п.с. Последните ми два поста са за любов....Хм, странно! И пак казвам, не съм влюбена! Не съм! Май обаче нми се иска...

/червеният ми балон, във формата на сърце отлита към Минесота

Molly Sandén - Så Vill Stjärnorna (Така искат звездите)
Това е една много сладка, любовна песен, която ме изпълва с много любов. И колкото и да е странно не съм влюбена. Нали уж влюбените се захласват по подобни песни.
Последните дни пак се върнах на нея и си я слушам по много, много пъти на ден. И реших, че сега заслужава и вашето внимание. И понеже е на шведски, съм и направила превод, който се постарах да се придържа максимално към текста, но на 2 - 3 места, не е възможен съвсем буквален превод.
Мацката, която я пее е тази:
Тя е само на 17 години, но вече е сравнително популярна в Швеция. Яви се на тазгодишният конкурс за Евровизия(тук, конкурса се казва "Мелодифестивален"). Имам в предвид, разбира се, шведското състезание за песен, която да представи Швеция на "Евровизия". Е, тя дори на финал не се класира, но пък си ми остава една от фаворитите.
И за да не задълбавам повече, ето превода на български:

Така искат звездите


Погледни ме, аз стоя тук пред теб

И това, което се случва сега е като магия.

Докосни ме и остави сърцето да се успокои,

В безкрая, съществуваме само ние.


Виждам нашите следи и вярвам, че разбирам.


Така искат звездите, така искат боговете.

Високо горе беше решено.

Аз те обичам, както и ти ме обичаш.

Сега знаят ангелите, че това се случи.


Някъде, знаех, че ти съществуваш.

Душата ми беше преместена в средата на самотата ми.

Усмихвайки се, слънцето следеше всяка наша стъпка.

Виждаше ни криещи се и ни пожелаваше успех.

Така искат звездите, така искат боговете.


Високо горе беше решено.


Само ти си всичко, от което се нуждая.

Копнежът ми свърши и аз те обичам сега.


Така искат звездите, така искат боговете.

Високо горе е поставен отпечатък.

Аз те обичам, както и ти ме обичаш.

Така искат звездите, така искат боговете.

Така са решили ангелите.


Както написах в предишният ми пост имам много за споделяне и разказване. И все се чудя откъде да почна, но това, което се е сегашният ми пост, е росно - прясно. Случи се в четвъртък, но все още, като си помисля за това, ме изпълва едно такова топличко отвътре. И понеже са ми прясни спомените, още всичко ми е в главата, все едно се е случило преди 2 минути.
Но трябва малко предистория. Имам племеник, който е на почти 5 годинки и се казва Феликс. В момента живеем заедно. Баща ми си е в България(за пропусналите, аз съм малко по - на север - Швеция). Преди месец баща ми получи първата си пенсия. И това за него е нещо, за което се черпи. Тати е човек на традициите. Както и да е, да не се отплесвам, че мога с часове да говоря за моя тати и колко прекрасен е той. И, не, не страдам от "комплекса на Електра", просто той е човека, който ме е отгледал сам след 6 - годишната ми възраст. Та, понеже за него семейството - това сме аз, Феликс и сестра ми(въпреки, че имам и брат, но това е друга история) - ми изпрати пенсията си, за да почерпя и да купя подарък на Феликс. Обезателно. Тати обича децата, но най - вече Феликс.
(На снимката - Аз и Феликс :P)
И седмица нищо не му купувах, защото и аз му купувам играчки, и майка му, и баща му, и приятеля на сестра ми...Не е като да няма. Та бях пред дилема какво да му купя. Купихме в един "музей" едно малко самолетче, но цената му беше жълти стотинки. И знаех, че тати иска да купи нещо по - голямо.
А в къщи напоследък се говори само за играта "Батман Лего". И солидна реклама й дърпат по телевизията. А и Феликс я видя, като бяхме на гости по случай Midsommar( или буквално преведено - средата на лятото; това е празник, за който бих разказала в друг пост). И аз през цялото време си мислех как "Батман Лего" - то е на части и човек си строи. като обикновено лего. Да, ама не...Почнах да гуглам, но в Шведските сайтове нямаше. После посетих Ибей, но цените за мен бяха шокиращи. Около 150 - 200 лв.
Накрая намерих сайт за ТВ играта. Та, като казах на сестра ми, че си мислех, че е обикновено лего, доста ми се посмя.
Окей. ТВ игра. Ама ми трябва Плейстейшън. Аз си мислех, че ни трябва 3 - ката. Но приятеля на сестра ми има една стара 2 - ка. Да, ама не. има и игра за Плейстешън 2. И я купихме. Нямам думи да ви опиша как засия лицето на Феликс. Това усещане, тази радост и удовлетворение, което изпитах не се купува с пари. И нищо материално не може да ме зарадва повече от щастливите пламъчета в очите на Феликс.
Феликс по принцип не говори български, знае думи, разбира лесни изречения като: ''Обуй си чорапите'' и прочие, но отказва да говори по телефона с майка ми или с татко, или с братовчедите си. Просто не иска. Но ще го научим на български де, аз вярвам в него. Той е много интелигентен.
Та, излизайки от магазина си казах, най - накрая ще кажа на тати, че съм купила нещо. а Феликс разбира се знае, че това е подарък от дядо. И казва думата дядо на български. Та излизайки, го попитах, ще се обадим ли на дядо да му благодарим за подаръка. при което за мое очудване Феликс се съгласи. Аз невярващо го попитах:"Ама нали знаеш, че трябва да говориш на български?". При което той кимна утвърдително.
Прибирайки се, набрах бързо номера, защото часа показваше 21:45 шведско време, което е 22:45 българско. Татко леко сънен вдигна телефона и аз му казах:
- Феликс иска да ти каже нещо.
- (смях) Добре. - отвърна тати.
Аз приканям Феликс да повтаря след мен: Мерси за подаръка(на български, разбира се).
- Мерси за подаръка. - с леко притеснение казва Феликс.
Взимам слушалката и питам:
- Разбра ли какво ти каза Феликс?
- Да. - отговаря с вълнение в гласа миличкия ми тати.
Тук питам Феликс ще пожелае ли лека нощ на дядо си. В отговор получавам кимване.
- Лека нощ, дядо. - казва Феликс несигурно и поглежда към мен, за да се убеди, че е произнесъл правилно думите.
Взимам телефона и чувам още по - развълнувания глас на баща ми. А той по принцип е спокоен и хладнокръвен човек. Аз съм друго нещо. Горя от емоции. При което ми стана толкова топло и миличко отвътре.
И аз му пожелах лека нощ и затворих. Но чувството остана. И все още е тук. Едно такова мило и скъпо ми е. И не искам да забравя този момент.
Колко благодарен може да бъде един малък човек като Феликс и колко щастлив могат да те направят две думи. И това е безценно. Един мой познат каза: "Радвай се. С един куршум два заяка.". Но това не е истина. Зайците сме 3. Феликс, че получи играта си, татко, че чу Феликс, при това говорещ на български, след месеци на отказ от страна на Феликс да говори по телефона с българи. И аз...че имах щастието да съм посредник във всичко това. Да чуя развълнувания ми баща, да видя щастието в очите на Феликс и всичко това да ми сгрее душичката.Да, благодарността и една дума, могат да променят живота ни. Да ни направят щастливи, да се почувстваме горди, че сме зарадвали някой, да се почувстваме оценени.

/розовият ми балон е пълен, не с хелий или с въздух, а с онова чувсттво, което не успях да опиша по - горе!
Поздрави


От няколко дни ми се върти идеята за статия, посветена на фрази, с които мъжете да задяват шведките. Вече не един познат в скайп ме е питал: "Как да кажа на тая дългокраката, че е много красива?". И аз си отговарям. Сега ще си кажете, ще я заговоря на английски, всички скандинавци говорят английски. Да, това е така. Но е съвсем друго да бъдеш изненадан. Аз попаднах на един араб, тук в Швеция, който е живял със семейството си в България. И ми беше много странно, но и приятно, че той говори български. Така е и със шведките. Всеки може да им каже: "You are beautiful", но не всеки: "Du är jätte snygg", например. Какво означава ли? Ако има желаещи за подобно начинание, ще разберете. не, че Гугъл Транслейтър не може да помогне. Но там няма нито интонация, нито словоред...а много от нещата се превеждат с речниковото си значение, а в разговорният шведски значат друго.
После се замислих как аз като заминавах, нямаше курс и не много информация на български в интернет пространството. И тогава нещо ми прищрака. Да си направя малък курс по шведски. Но той няма да бъде само езиков, но и културен. За традициите, храната, хората, месностите, забележителностите, нравите, за това как никой в тук не е чувал за пословичната в България "шведска тройка". Не, че моят шведски е перфектен. Не че знам всичко. Но човек се учи, докато е жив. И няма да е нито пътепис, нито тип туристическа брошура. Или поне ще дам най - доброто от себе си.
Пускам анкета(може да я видите вдясно), за да разбера има ли желаещи за нещо подобно. Сигурно ще трябва да направя друг блог, като не знам как да слагам категории тук...Но, не е болка за умиране :P


Да започнем с това, че това съвсем не съм новата Аз. Аз съм старото си Аз, което се беше изгубило нчкъде по пътя...А новото беше онова обвинително и осъдителното същество в някои от по - старите постове. Не, че другите винаги са прави и никога не правят грешки, въпроса беше как аз възприемам недостатъците, грешките, действията и бездействията на другите.
И след "шамара" на В., за който вече разказах тук, е време за нещо различно. Нова, по - позитивна визия на блога ми, нови по - положителни мисли в главата ми и нови по - добри чувства и емоции. Е, и днес си поплаках и не можах да се сдържа, говорейки за нещо минало, но...Случват се и такива неща. Никой не е застрахован от сълзи. А и все още ми тежат някои събития и случки, но промяната или опомнянето изисква време. не става от днес за утре.
Докато се опитвах да променя нещо лесно и просто като един блог, се сблъсках с куп препъни-камъчета. Все от някъде трябва да се започне. Блога беше добро начало. Adsense, навигационно меню, категории...И ув не съм съвсем боса в кодовете и таговете и в търсенето на информация, но много полезни ми бяха Владимир Иванов (krizt) и Wattie. Благодаря много! Аплодисментите в голяма степпен са за вас. Много е важно да си благодарен и да оценяваш какво другите правят за теб. Това също е част от пробуждането.. Благодарността...хм...нямам какво толкова да кажа, просто бъдете благодарни. Така човек има очи да види всички положителни и хубави неща, които има, вижда, слуша, чете, притежава..и всички онези незабравими неща, които се случват. Може би след два дни, Wattie ще е забравил, че ми е помогнал, но чувството,което ми е донесъл, помагайки ми, ще остане дълго време в мен.
А пък аз се чувствам по - добре...Някакси овладявам демоните и бесовете. Моите са малко по - агресиовни и емоционални от тези на средностатисчески човек от световното население, ама с добра медицина, всичко се приспива...:) Не, шегувам се...за хапчетата де, не за бесовете. Там са си.
Искам да пиша за толкова много неща...за числото 13 и фаталността му в живота ми. За силата на няколко думи. За факта колко беззащитни са децата и как имат нувда от нас. За протегнатите една към друга ръце. За истинското приятелство...за камъчетата за късмет...и рециклацията на сърцата и преработката им. И откъде се появи любовта ми към балоните..За...ох, толкова много мисли. Доста време ще ми отнеме, но пък имам нужда да ги напиша тези неща...и още много други.
Иска ми се да има и забавен елемент..Мислех си да публикувам малка статия с лятно настроение...Как да свалите шведката на плажа. Нали черпя информация от извора и толкова ми хвалят шведския, научен за 1 година. Дали пък и да не почна кратък курс по шведски за начинаещи...Ако някой има интерес и би му било забавно, нека да каже :P




След вчерашният ми пост, днес получих едно на моменти обидно, на моменти положително, на моменти обвинително "писмо", ако мога така да го кажа. От В. За която бях написала няколко реда. Не, че не очаквах да прихнат като ощипани госпожици, но си мислех, че ще е защото казвам истината. Да, ама моята истина. Тая част напоследък ми се губи. Че е моята и има още хиляда други гледни точки....и още милиони светоусещания, и безрой много мнения и оценки.
Хубавото на “писмото“...хм, няколкото хубави неща. Най - накрая знам какво мисли В. за мен. Е, това, че мнението й не е съвсем цветущо е друга тема.
Първо като го прочетох, пак ме хвана яд...И ми мина през акъла какво ли не...как може да ми говори така, как може изобщо да мисли всичките тея неща за мен и прочие...Еми, явно съм ги провокирала. Пък как може да ми пише така...еми, ето как.
другото хубаво в цялата работа, е че ми припомни нещо, което напоследък също бях забравила. Не мога да контролирам всичко, което се случва, но мога да контролирам как аз ще се чувствам по отношение на случващото се.
И да, В. права си, трябва да се взема в ръце. И ще го направя.
И да, не само аз съм зарязана и нещастна, но е по - лесно да се измъкнеш като имаш подрепата на някой. Само, че забравих, че и сам човек може да се справи...Като стигнеш дъното има само нагоре. Пък аз май се бчх забатачила да копая още по - надолу...и не е било в търсене на заровено съкровище. Просто е по - лесно да търсиш вината в другите и да ги обвиняваш тях за нещастието си. А единствения виновник съм си аз самата. Защото аз съм избрала така да се чувствам.
Да, не мога да определям будещето, но мога да определя как дА се чувствам по отношение на него. И ще го направя.
Защото мога.
Нещото самочувствието ми беше под нулата наподследък, дори с минусови стойности. Но сега ще повчрвам, че мога...и ще го направя. Ще посрещам кофти моментите с усмивка.Защото няма кой друг да го направи вместо мен...Защото мога. И защото искам!

п.с. В., благодаря за "шамара"!



Сърцето ми се събуди. Сякаш след зимен сън. Сякаш след 100 годишен сън. Но не след целувката на принца. А сред отрезвителния шамар, който получих. Беше си баш здрав тупаник, ако питате мен. Трябва да си изкарам медицинско удостоверение за щетите, нанесени вътре в мен. То излезе от кома...Сърцето. Но противно на очакванията, не събудено от нежна ласка, нечий допир, нечии сладни и меки устни.
пробудено с гняв...и онова другото чувство, което мнозина отричат да изпитват. Омраза. Точно така се чувствам. Хейтър. Не мразя всичко и всички...Само някои неща. Но толкова ги мразя, че омразата би ми стигнала да залича някоя средно голяма държава от лицето на Земята. Не, не ме обявявайте за терорист. Нищо подобно. По - скоро съм бомба със закъснител...обаче много странна такава, модифицирана, нова версия. Аз съм еволюцията в бомбите. Избухвам, и после пак, и после пак. И БУМ! БУМ! БУМ! БУМ!
Мразя...толкова много...
Как приятелките ми твърдят, че им е твърде голяма сметката и затова не пишат смс - и..Ако за приятелки ви се свиди, чудя се на кой ли пишете...На Господ ли?
Мразя, как В. всеки път като се залюби с някой, приятелки за нея не съществуват. Само той. единствения. Е, вече видях няколко единствени. И после кой ти трие сълзите и те забавлява и те пляска по дупето, ако щеш, за да се размееш?! Май не беше един от единствените...
Мразя как Г. ми обяснява колко й липсвам, как искас да се видим и да ме гушне и ако имаше пари щеше да ми дойде на гости в Швеция. Да, ама онзи ден ми се оплаква как й се е провалила почивката в Лондон...Да, същата дето мн й домъчнало за мене и нямала пари.
Мразя как приятелят на сестра ми трябва да остава всеки ден в къщи...И да прекарвам с него 24 часа...на масата, на дивана, на опашката за душа...Все пак не е моя приятел, по дяволите...А и да беше пак нчмаше да го виждам толкова често...
Мразя, когато племеника ми е с баща си, а с сестра ми забягва с приятеля си...И си ме зарязва...Да, да напазариш, за да не умра от глад не е вс на тоя свят...
Мразя, когато ти се връзвам отново...Че си друг, че си добър, и мислиш колко съм прекрасна. Мразя, че изобщо някога съм ти повярвала и това и до ден днешен е обичайно повтаряшо се действие...
Мразя, когато ми се ходи на кино, да няма с кой...И да ходя сама, като лудите...
Мразя, когато освен че няма с кой да отида да няма и свястен филм за гледане. Или аз вече да съм гледала всичко, което ми се е гледало...
Толкова ми е криво. Толкова ми е черно пред очите...Такава агресия, злоба и омраза...и гняв...След седмици на затишие....
Е, поне е някаква промяна, не съм загубила способността си да чувствам...Поне не и да чувствам Омраза...
Абсолютната такава...


Както си знаех. Право в целта. В десятката. Съвсем в твой стил. Играеш някаква роличка за дни, даже този път за седмица...поздравления, че издържа толкова дълго! Знаех си! Както очаквах. Ама проблема е, че нито аз вече съм толкова глупава и наивна, нито пък ти си играеш ролята като за Оскар. Може би ставаш за някой третокласен театър, но нищо повече.
ьно пък умееш да омайваш. С думички. Аз все си казвам:“Не го слушай!“...ама будалата му, с будала. Не схващам. Или пък схващам, ама все нчкъде съм си скатала малко надежда, че мове би този път...този път ще е различно, и ти ще си различен..И че думите ти не са просто празни обещания. прикази на вятъра. Всеки път си казвам, че ще чувам(чета) само:“бля - бля - бля“, когато говориш или ми пишеш, ама...на...пустите му дяволи...Мътните ме взели...Любовта била сляпа...ама явно и глуха...за истината...И несъобразителна.
И защо пиша след 4 дни в блога ми...От 4 дни не сме водили някакъв по - дълъг разговор. и като ми ги приказваш как ме обичаш и какъв прекрасен човек съм...Не съм...след твоите думи. Защото ме обладава абсолютния гняв. И ставам непоносима. Сама не се дишам и трая.
Току бях започнала да се унасям в любовно опиянение след хилядите мили епитети по мой адрес...Опиянение като алкохолното, но все едно постоянно се наливам с текила и няма измъкване от това пиянство. Ама в момента чувствата ми имат махмурлук. Щото се опомних...Сърце с махмурлук...От ония тежкия...ама не с главоболие, а с разбити илюзии и очаквания...
Защо ли и очаквам нещо от човек като теб. който е силен само на думи и обещания. На лъжи и омайване.
Как ли те хванах? Като те приканих към действие...Да дадеш думата си за нещо...И кво, даде я като: “Добър ден“, но и такс бързо се отметна. 70 лв. ли струва думата ти? Или любовта ти? Аз щях да те обичам и без тези обувки. даже аз мислех още тази вечер да ги поръчам...И когато щеше да ми поискаш адреса, за да дойдат в къщи, щях да кажа: "Остави, исках да видя промяната..."
Такава обаче няма...и дори някога да се промениш, Пинокио такъв, то не бих ти повярвала...както и никой не е повярвал в лъжливото овчарче.
И да, Пинокио се превръща в истинско момче, но ти дали ще се превърнеш в истински човек...Истински мъж, който държи на думата си и за която тя значи нещо?! Едва ли...
А аз наистина ти повярвах, че си различен...


"Обещай ми да няма: Обичам те!...Аз отдавна не вчрвам на думите, а на тези пък съвсем..."


(Разбитите сърца не винаги се възтановяват.)

Спомням си как преди около 5 - 6 години, да съм била на 12 – 13 г., пишех в един форум. Тийн форум. Тогава там имаше нещо като лексикон, тип въпросник, но със странни въпроси, като самата си авторка. Тогава се подвизаваше с ника ТриУши. Да, не се шегувам. Та един от въпросите и до днес се е запечатал в съзнанието ми. И си го задавам от време на време. Не много често, не много рядко. Периодично. Понякога имам отговор. Но само понякога. Случаите, в които въпросния отговор ми обягва са повече. Какъв беше въпросът ли?! Ако смятате, че има те сърце, то какво изпитва то в момента?!

Лесен въпрос. Ясно зададен. Без двусмилици. Защо ли на мен ми обягва отговора.
Днес ми е малко апатичен ден. Въпреки, че работя(тази седмица) от 6 сутринта и съм 8 4аса на крак(буквално), днес времето минаваше бързо. Може и от новият ми плейлист във mp3 – то ми да е. Но, да всичко беше наред, работата не ми тежеше, даже се поклащах в такт с музиката. Но! Апатия...или пък безразличие...Или пък...
Сърцето ми още е в кома. Живее, но в свой свят. Никакви реакции, никакви потупвания в ляво. Никакви емоции. С изключение, че си поплаках на „Хари Потър” и убийството на Дъмбълдор. Добре де, и когато Хармаяни плака за Рон. Но това не се брои.
Сърцето ми се е свило някъде. Набръчкано и неподвижно. И на моменти спирам притихнала, неиздавайки никакъв звук. И се заслушвам...в тишината! Но си е все така тихо. Ни стон, ни звук. Мълчи и си трае. Чудя се дали скоро ще излезе от кома. Дали ще се съвземе. Или е прекалено оплашено, за да се усмели да си „подаде носа” навън.
Размишлявах и над теорията да е в ремисия. Като при раково болните, които не са съвсем вече болни. За тези, които не знаят: Ремисия означава период, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето(Уикипедия).
Дали съм в ремисия от към чувства. Ей така, защото цялото ми същество не може да смогне на толкова емоции. Не може да понесе повече чувства, не може да продължи по – нататък. Може би сърцето ми си е създало анти – тела, които да преборят вируса. Вирусът наречен “Чувства“, който носи всички емоции и усещания.
Може би сърцето ми се е проборило със способността да чувства, заради хилядите му нанесени рани. Може би е дръпнало чертата и е казало: „Аз бях до тук!”. Може дори да е крещяло. Но аз бчх твърде заета да слушам как сълзите ми падат една по една, че съм изтървала този тървествен момент. Тържество на победата. Победата над чувствата....
За момент спирам и се заслушвам. В тишината...друго не се чува...
- Ако смятате, че имате сърце, какво чувства то в момента?!
- А имам ли? Или го изгубих завинаги?!




Милото ти отношение ме изкарва извън релси. Откъде пък ти хрумна?! Това е толкова не в твой стил. Да си мил, хах... Ти и доброто отношение сте несъвместими, просто организма ти, цялото ти същество го отхвърля. Както често човешкият организъм отхвърля присаден орган. Това не е нещо, което ти принадежи, не ти стои и изобщо не го разбирам...толкова ме ядосва цялата тази идея за „добрата” ти версия, че не знам как аз да се държа. И затова се държа ужасно.
Умът ми не го побира. Кой ти подхвърли идеята? Или го видя в някоя от нискобюджетните холивудски продукции? Признай си...Признай си!!! Сега! Сега казах! Истината... Всичко останало, както винаги пък и дори истината ще бъде използвана срещу теб... Както винаги. Обичайно повтарящо се действие..
Ще ме побъркаш. Не по начина, по който ти се иска. Изкарваш ме извън кожата ми.
Ти и твоите вечни грубости...Ти и твоите безкрайни обвинения...Ти и глупавите ти и заядливи коментари. Ти и безбройните ти обиди. Винаги, когато съм си мислела: “Ето, спря се!” идва новата порция. Поне откъм лоши думи въображението ти е невероятно. Винаги. За секунди можеш да развалиш деня ми. И това ти е и целта. Подобно на енергийните вампири ти се храниш с болката ми. С разбитото ми сърце. И Това ти носи радост. Да боли...да ме боли...Садист!
И това ме държеше на растояние. Далеч.След поредната доза отрова, излизаща изпод пръстите ти в скайп или по телефона, не исках да знам дали си жив или мъртъв. Не исках да те чувам със седмици, месеци. Стоях далеч. Сякаш знаех, че си като ограда, по която преминават милиарди волтове ток. Само да се доближа за поздрав, получавах поздрави до цялото ми родословие и до цялото ми същество. А мен от малка се учили да не пипам огъня, защото боли. И си стоях в ъгълчето и чаках огъня и жупелта, излизаща от теб да спре.
Какъв е пъкленият ти план сега? Защо си смени ролята? Защо сложи маската на доброто момче?
Защо, по дяволите, си мил? Сега, кое ще ме отблъсква? Какво ще ме кара да стоя настрана? Всичката помия, която изливаше върху мен, се превръща в „принцесо” и подобни нежности....
Спри! Защото аз не мога да се контролирам. Не мога да стоя на страна. Не мога да не мисля за теб и да се правя, че не съществуваш.
Спри, за да не изгоря!


Това не е худовествено произведение. Няма нищо общо с измислици и приказки....и феи. Това действително се случи...Днес!
Часът беше 5:26 сутринта, 13 юли 2009. Да, тази сутрин...Как съм сигурна за часа?! Имах автобус (за да отида на работа) в 5:33. Винаги, когато съм на няколко метра от спирката поглеждам часовника. И точно в мига, в който наведох глава надолу, за да се уверя, че не съм изтървала автобуса... и го видях. Седеше нещастно, мръсно, захвърлено на земята. Първо направих две крачки напред, подминах го. Но после някаква сила ме накара да се върна обратно.



Буквално ме издърпа назад. И това, само два дни, след като прочетох това.
Видях го. Прашно, разбито, изоставено...Сърцето! И ми стана едно такова тежко...сетих се за хилядите сърца, които биват разбивани, разкъсвани, разпарчетявани, пастбьоризирани, взривянани, наранявани... Сетих се за моето си сърце. В момента е толкова зле, че е в кома. Все още чува какво другите казват, но не реагира. Просто не може. В реанимация... А хилядите, милионите, милиардите хора, на които сърцето им е на пихтия...жалко подобие на сърце. Някой, някъде, някога е забил нокти в плътта, стискайки сърцето, за да изтече и последната капка кръв, и последното чувство, и последната надежда...Впива нокти още по - силно...Разкръсвайки го, раздирайки го, пробождайки го...Изтръгва го! И тържествува...не сърцето, нещастника, отнел най – ценното на някой наивник.
Как се пастюризира сърце? С лоша дума...неспазено обещание, обида. Сърцето е като пеперуда. Докоснеш ли веднъж крилата й, те се чупят. Дори най – лекия допир руши. Така е и със сърцето. Лесно ранимо, почти никога възтановимо на 100 процента. А често, веднъж разпарчетено, остава такова за цял живот.Защото не позволява на никой да го доплижи, да го излекува...От това сърце не става нищо. Няма рециклиране, просто за боклука, за бунището...А бунището с разбити сърца е нещо страшно...Няма такава бездна, няма такава яма, няма подобен Ад.
А дори и сърцето да иска да допусне някой, който да го закърпи, да зашие и привърже раните, то често няма кой. Всеки е твърде зает, за едно никакво и нищо чуждо, разбито сърце...затова се върнах. Затова направих две крачки назад до сърцето. Онова, лежащо на два метра от спирката. Безпомощно, мръсно, като изгонено и бездомно пале. Затова и аз реших да го приютя. И да се отнасям с него както подобава. Като със сърце!



Сложих го на мека малка възглавничка, в малка и сигурна кутия, която ще дърва отворена. Защото едно сърце в окови не е никакво сърце. Само кръвоносен съд. Защото сърцето трябва да следва своя път и мисия...Защото трябва да е отворено за хора, които ще му помогнат. Аз днес помогнах на едно гумено сърце, кой ли ще помогне на моето...И то е на асфалта...прегазено...кървящо, изтощено.
Ако видите разбито или изхвърлено или разбито и изхвърлено сърце....спрете се, погалете го, дайте му утеха. Дайте му топлината на дланите си, топлината на вашето сърце. Защото едно сърце гори само в присъствието на друго. В останалите моментни, просто тлее и гасне....

П.с. Да, това наистина се случи!



Къде си, по дяволите?! Цяла вечер те чакам да се появиш в скайп. И аз не знам защо. Криво ми е. И идея си нямам защо точно теб чакам. Сякаш не те задрасках от живота си преди хиляди години. И сега какво? Липсваш ми. Неуписуемо. Не знам да се смея ли или да плача. Само сълзите по лицето ми, които се стичат, пишейки това, май са доказателство, че положението е за плач. Толкова ми е самотно. Ей така, като човек иска да крещи, насреща му стоят купчина мебели. Бих усилила музиката, така, че да заглуша писъците, ама те така или иначе са в главата ми. Нещо крещи непрестанно и безспирно в мен. От дни. И през нощите...Постоянно. Нито сънят, нито купчината успокоителни, които би ми се искало да имам в тоя моменмт биха помогнали...Нито двата шоколада, които ометох за минути. Ендорфин...Какъв ти хормон на щастието...Нещастна съм...

Къде подяволите беше...Чаках те толкова много. Бясна съм. Даже не на теб, а на себе си. Чувствам се толкова безпомощна. Имам чувството, че от тоя тунел ще изляза точно никога. И защо си ми притрябвал пък точно ти..Ти, с който си разбивахме сърцата безброй пъти...

Май всички ме зарязаха, пък ти си ми константа. Липсваш ми. Ей така, даже да се скараме за световно, да си покрещим, да ти порева...да те изгоня от вкъщи...Липсваш ми. Имам чувството, че си единствения човек на света, който не ми е роднина, на който все още му пука...за мен...

И кво, сега седя и си хленча...за какво ли? Уместен въпрос. За всичко. И заради самотата ми, и затова, че за всички съм никому нужна в настоящия момент, заради купчината проблеми, които ме засипаха...Толкова съм ядосана,че пак си правя блог...за 4 - ти път може би... Ей така, да си изкарам всичките болни чувства и всички скапани емоции, които ме разяждат. Ако сте чували за разграждащият ефект на кока колата, ей това е по – страшно... Губя се. Просто се губя. Няма изход. Или пък аз не го намирам. Всичко ми кипи...

И какво, най - накрая се появяваш най – безцеремонно в скайп...бясна съм ти. Имал бил гости, ходил на разходка. Нчма такива....аз имам нужда от теб...имах. Сега съм още по – ядосана. Единствения, на който все още му пукаше, вече почва да не му пука...

А аз съм си самичка, отчаяна и напълно изгубена...

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници